Перла

Не искаше да мисли. Той настояваше да го прави. Но тя не искаше. Той говореше малко. Беше наистина трудно да проникне в душата му. Беше и невъзможно да се докосне до същината му. А той бе една красива перла на дъното на Мъртво море. Забравена. Отхвърлена. Наранена. Почти счупена. Но сияеше за този, които има очите. Не всеки можеше да види съвършенството. Не всеки. Тя знаеше, че под тоновете маски има една бедна душа. Бедна, защото вече бе ограбена. Взимали са от нея любов, взимали са доверие. Толкова много са грабили с мръсните си ръце, че тази душа бе опустошена. Беше разграбена. Беше унищожена. И унижена. Перлата ясно показваше, че крие в себе си блясък, който може да покори дори Бога. Но не искаше да го прави. Просто не искаше. Той държеше в себе си перлата и не я показваше. Криеше я от всички. Тя обаче успя да я зърне. За няколко мига. Когато видиш благородството на един човек ти оставаш безмълвен. Не че нямаш думите. Имаш ги. Но какво са те пред истинността на божественото! Когато успееш да видиш Бога у другия, ти трепериш. От умиление. Защото. Защото си видял собственото си божественост в другия. Иначе няма как да зърнеш всичко това. У него. Тогава, само тогава ти ти разбираш, че си същата тази перла. Трябва да си това, което можеш да видиш у другия.
Тя обичаше този мъж. Но той я отхвърляше. Не искаше да обича. Вече не. Не и след като бе видял достатъчно от любовта. А той бе видял много. Прекалено много. Обичаше да дава свобода на жената до него. Обожаваше това. Всички жени биха полудели по него, ако той само за миг разтвори душата си и приеме някоя. Но той вече не искаше. Защото свободата, която даваше му се бе подиграла. Свободата бе коварна красива пеперуда, която бе забравила, че е била гъсеница.
Тя искаше да влезе в ума му. Искаше да обсеби крехкото му сърце, защото не можеше да диша без него. Какво ли щеше да излезе от всичко това? Струваше ли си човек да настоява? Струваше ли си?
Тя знаеше отговора. Когато си видял собствената си божествена искра у един мъж, ти не можеш да гледаш морето без да си наясно, че те чака същата луда и безконечна всеотдайност на един бряг. Тя щеше да се бори. Щеше да разлиства малко по малко от себе си. Щеше да обича. А когато обичаш, всичките подводни камъни в Мъртво море се отместваха и даваха огледално отражение на нейната борба. Даваха и място да зърне всеки миг перлата. Щеше бавно да съблича душата си пред него с ясното желание за болка. От собствената ни голота. Голотата ни пред другия е нашето съвършенство. Тя нямаше друго оръжие в борбата в неговото разлистване пред нея. Тя обичаше истината. Малко хора я обичат. Защото истината е онази сладка стрела, която ще се стреми да те улучи само и само за да си щастлив, но ти искаш да отбегнеш срещата. Сблъсъкът на истина и теб в нея е най-съществената част от твоя живот. Друго няма.
Тя разчиташе само и единствено на своята истина. Дали щеше да целуне перлата?
Любовта е едиствената благословия на Бог към нас, даваща ни силите да видим истинския живот, който е до сами нас. Можем да го живеем. Но само ако сами се отправим високо с оголени гърди, както орела, който умира. Защото любовта е смърт. Смърт в живота.

***

Мисълта за това я връхлетя. Внезапно. Не беше и се изяснило досега. Тя не го знаеше. Когато на човек му се изясни нещо, от което се страхува, тогава той просто иска да избяга. Да се скрие от тези мисли. Когато става въпрос за чувства, хората се страхуват. Защото чувствата помитат всичко. Обръщат животи. Стопяват всяка маска, с която си свикнал и е тъй удобна. Маските предпазват сърцето. Те са удобния заместител на живота. Който си тече междувременно в цялата си прелест някъде встрани от теб. Ти дори не го виждаш, че е там. Че диша. За теб. Ти си се изтегнал удобно в разтегливите маски и копнееш и тъгуваш по онзи живот, който би те направил истински жив. А живота, за който си мислиш е в теб. Винаги е бил. Но. Винаги има много "но". Има и "ако". Има толкова зли думички, които се промъкват през процепите на живота и искат да го отровят. И го правят. Но думите не могат сами да свършат всичко това. Не могат. Ти си този, който нахлузил прекрасните маски на не живот ги пускаш.
Тя се вцепени. Не очакваше всичко това. Мислеше си за това, че може да стане. Беше реално възможно. Но нереално постижимо.
Тя осъзна, че го обича. Това състояние е толкова плашещо и погубващо. Тепърва щеше да се наложи да маха още и още маски. Той и помогна да свали достатъчно. Тя разбра, че животът е бил винаги в нея. Истината за теб самия, когато любимият човек ти я открие е ужасяваща и пленителна. Ужасяваш се, защото виждаш всички онези "лоши" страни от теб, които толкова си копнял да проявиш, понеже са част от теб, но не си посмял досега. Защото те е страх, че ще те отхвърлят. А никой, никой не може да живее с непризнаване на част от себе си.
Той бавно и откри всички онези страни на нея самата, която тя упорито отхвърляше. Когато ги видя, тя се уплаши. Но после. После постепенно се прие каквато е и любовта му към нея я накара да се заобича. Каквато е.
Не мислеше, че ще го обича. Омъжена жена, тя дори не знаеше, че търси забавление. Когато разбра, че всъщност точно това търси, тя се изуми. После и хареса. Забавно бе. Да е отново желана. Забавляваше се.
Но Господ не обичаше тези игрички. Не обичаше да се майтапят с това, което той дава.
Какво щеше да прави сега?
Маските, които носеше с мъжа и бяха толкова удобни. Но с него... С него тя знаеше, че ще живее.
А да знаеш, че ще изживееш живота си както ти искаш , можеш да го направиш е толкова плашещо. Толкова убиващо.
Не искаше да обича. Не искаше. Когато обичаш ти откриваш душата си за колкото може погубващи рани. Ще боли. Ще има тъга по маските. Удобните маски на самия фалш.
Искаше ли да се погуби? Да изгори всички мостове между предишната и същност и всички тези прекрасни страни, които той и откри в нея?
Най-труден е пътя към себе си. Трябва винаги да носиш клечки кибрит в джоба си , за да можеш да гориш мостове. Господ няма да те остави да живееш встрани от истината. А истината е единственото, което си струва да дишаш.
Да. Бог бе дълбоко впит в нашата скрита от очите ни същина. И искаше да се покаже. В истината. За теб самия. За никой друг.

***

Недей говори.
Тъмнината е сама.
Недей ме гледа.
Има само грях.
Недей ме диша.
Пролет ли е или страст?...
Недей мълча.
Проклинай моята душа.
Недей ме лъга.
Всичко е любов.
Недей започва.
Бог е тук сега.
Недей обича.
Имаш само мен.
Недей ме мрази.
Не исках.
Имам само теб.

Приятел

Когато и последния честен
плюе по мен, защото съм аз
когато и поредния свестен
хвърли своя камък без жал.
Когато вече не пеят сирени
на моряка блуден и пиян
когато и вятърът вече не търси
моя път сред купчищата кал.
Тогава към теб ще обърна
слепите си безумни очи
защото един е приятеля който
ще убие, но няма за теб да мълчи.

Преглъщане

Обичам си всичките сложности
нощем с просяк пия уиски
денем съм мъдра и толкова глупава
че чак премалявам от същности.
Обичам си всичките низости
нощем с пияници в барове псувам
денем съм майка и онази съпруга
че чак ми се повдига от моралности.
Обичам си...а ти каква ще ме искаш
луда и пошла като покварена блудница
или ще пишеш до Бога своите искания
само внимавай като ме преглъщаш.

Дилема

Беше покрила раменете си с онзи шал. Ароматът от него и напомняше и я ужасяваше. Опияняваше и изтощаваше. Всичко напомняше за снощи. Дори тези вълни, които обладаваха брега и го изоставяха. Но после отново се връщаха. Не можеше да е любов. Кой знае кога едно чувство е точно любов? Никой. Всичките приказки за любовта обаче бяха истина. Обичаше да чете приказки. Вълшебният им свят я разсмиваше и натъжаваше.Те затова са и
истина...Обичаше ли го? Вечният въпрос е този. Не е за яйцето. Изобщо не бе. А когато усетиш, че не можеш да дишаш, когато другият не диша, то си сигурен , че е любов. И после отново се питаш. Защото всичко има край. Тревогата по края и бе навик. можеше ли да се впусне в това? Какво щеше да и донесе? Усещаше, че с този мъж е самата себе си. Дали има по-хубаво от това? Дилемата винаги я имаше. Омъжена с едно дете, тя си мислеше, че е влюбена. Но дали това си струваше?.. Какво може да направи човек за любовта? Малко. Но какво може да направи, за да бъде най-сетне себе си? Всичко. Помнеше всяка секунда от снощи. Не беше се побъркала още. А любовта имаше странното чувство за хумор да подлудява. Взря се отново в морето. То бе себе си и живееше. В истинския смисъл. Всяка имитация на теб води до задушаване на самия Живот. Преструваше ли се с мъжа си? Да.Знаеше ли защо го прави? Не. А можеше ли да промени всичко? Да. Какво е страстта? Тя ли бе най-важното? Определено не. Но за нея бе важно. И човек не бива да се заблуждава, че трябва да седи отстрани и да гледа загасващия огън, а трябва да влезе в него. И да изгори. Защото... всеки знае защо. Никой един миг не си заслужава искрата живот без огън. Трябва да знаеш, че си горял. Трябва да изгориш.
Извади от чантата си лист и химикал и написа:
"Противно на всички очаквания аз ще опитам да бъда себе си там, където досега не съм била. Ако не бъда приета, ще затворя тази страница от скучната книга на своя живот. Страст, любов, лутане, крайности, всичко това е изпитание на душата ти, която иска да бъдеш въплъщение на самия Живот. Погледни тревата, тя няма претенциите да е нещо различно от себе си. За да бъде приета. Погледни, което искаш от природата. Ти, който четеш това знай, че аз току-що поех първата си глътка въздух. Новородена съм. И знам, че първите крачки към себе си са най-трудни. Не към другите. А към себе си. Опитай Живота! Така както аз!"

Тя извади шишето с парфюма си и го изсипа. Напъха листа там и затвори шишето. Захвърли го далеч навътре в морето. Същото това море, което със своя безумен танц и показваше всяка стъпка от предстоящия и Живот.
Погледна последната вълна и се усмихна. Сега можеше да се развика ако иска на средата на плажа. Можеше да танцува като луда и да се смее. Като дете...

***

Господи, ти който можеш
вземи от мене този мъж.
Дишам го.
В утробата си го раждам
всеки смъртен и безпощаден миг.
Вземи го.
Далеч.
Далеч от моите очи.
Разпни ме.
Нека да боли.
Нека плюят бедни души.
Нека го припозная в Юда.
Нека го мразя. Той ме уби.
Господи, ти който можеш
влюби го в най-красивата жена.
И нека да обича.
Нека полудее.
Както аз сега.