...

Днес било деня на свети Йосив, деня на бащата. Какво подходящо време да отворя сърцето си и да дам прошка. Искам Любовта да влезе в сърцето на баща ми и в моето и да заживеем спокойно, без скандали и разправии. Опитах се снощи да простя на себе си .Мисля, че се получи. Все още не се обичам достатъчно, но и това ще стане. Надрасках снощи нещо, което ще споделя тук. Всъщност след коментарите към предния ми пост се чувствам по-добре, някои ми сочеха пътя, други просто ме окуражаваха . Аз нямам приятели. Всички се отдръпнаха от мен след диагнозата ми и тук остана единственото място, където мога да споделям. Благодарна съм на всички, които прочетоха вчерашния ми пост, на тези които коментираха и на тези, които не коментираха. Важното е, че не съм сама.
Плувнала в сълзи аз дирих Пътя,
когато приятел ми посочи диря.
Тръгнах аз по пътя бавно
и страх сковаваше сърцето.
Да надникнеш в себе си е страшно,
защото честност трябва и лична сила.
Видях навътре насъбрала се отрова,
която бавно разяждаше плътта ми.
Разбрах, че само прошка може
нея да пропъди и аз я дадох
/от сърцето си я дадох/ .
Любовта тогава ме изпълни
простих си грешките предишни
и продължих по Пътя неравен
с чисто сърце, по детски, наивно.
Усетих товара как от мене пада,
а толкова е дълъг Пътя,
едва когато себе си приема и обичам,
тогава мога прошка да дам на всеки.

.