Сидхарта

Скоро завърших книгата "Сидхарта" но Херман Хесе, която много ме впечатли. Сидхарта, главният герой е живял по времето на Гуатама Буда, като се е срещнал с него лично. Героят преминава през различни превъплащения в живота си и стига  до изводи, които споделя със своя приятел от детинство-Говинда, когато е на преклонна възраст и които аз ще цитирам тук. Правя го , защото ми харесва това, до което е стигнал Сидхарта.
Първо да поясня- Брахман е понятие за абсолюта, за всепроникващата световна душа, която е глобалната еволюция, развила се от множеството отделни души.
"-Сидхарта, струва ми се , че все още обичаш да се шегуваш. Вярвам ти и зная, че не си последвал никой учител. Но не откри ли, ако не цяло учение, поне някакви мисли, някакво знание, които да са част от теб и според тях да подредиш живота си? Ако ми кажеш нещо за тях, истински ще зарадваш сърцето ми. Сидхарта каза:
-Винаги съм имал такива мисли и прозрения. понякога за ден или за час чувствах знанието в себе си така, както се чувства биенето на сърцето.Това бяха най-различни мисли, но ми е трудно да ги изрека. О, мой Говинда, ето една от мислите, които открих: мъдростта е несподелима. Мъдростта, която мъдрецът се опитва да сподели, звучи винаги като лудост.
- Шегуваш ли се?-попита Говинда.
-Не се шегувам. Казвам каквото съм открил. Знанието може да бъде споделяно, но не и мъдростта.Човек може да я открие, да живее с нея,да се ръководи от нея, могат да се извършват чудеса с нея, но тя не може да се изкаже и предаде другиму. В това се съмнявах още като юноша и това ме накара да избягам от учителите. Стигнах и до една друга идея,

Говинда, която ти пак може би ще приемеш за шега или за лудост, но която при все това е най-добрата ми мисъл. А тя е, че обратното на всяка истина също е толкова вярно, колкото самата истина. Ще го поясня. Истината може да бъде облечена в думи и чрез тях да бъде споделена с някого, но само когато е едностранна. Всичко, което може да бъде обхванато с мисли и изречено с думи, е едностранно, половинчато, недовършено, непълно. Когато възвишеният Гаутама говореше за света, той трябваше да го разделя на самсара и нирвана, на привидност и истина, на страдание и спасение. Другояче не може. Не съществува друг път за онзи, който иска да поучава. Светът, онова, което е около нас и вътре в нас, никога не е нещо едностранно. Никога един човек или едно нещо не са изцяло самсара или изцяло нирвана, никога човек не е изцяло светец или изцяло грешник. Така само ни се струва, защото сме подхвърлени на измамата, че времето е нещо, което съществува. Времето не съществува, о, Говинда, в това се убедих много пъти. И щом като времето не съществува, тогава и онова, което разделя света и вечността, страданието и блаженството, доброто и злото също е привидност.

            — Как така? — попита Говинда със страх в гласа.

            — Чуй ме, скъпи, чуй ме добре. Грешникът — какъвто съм аз или ти — си остава грешник, но някога той отново ще стане Брахман, ще постигне нирвана, ще бъде Буда — но това „някога“ е привидност, то е само притча! Грешникът не отива към превръщането си в Буда, той не търпи развитие, макар че нашата мисъл не може другояче да си представи тези неща. Не, в грешника, още сега, днес, съществува будният Буда, бъдещето му вече е тук, и в него, и себе си, във всеки. Ти трябва да почиташ бъдния, възможния, скрития Буда. Светът, приятелю Говинда, не е несъвършен и не върви съвсем бавно по пътя към съвършенството: не, той е съвършен във всеки миг. Всеки миг носи в себе си своето спасение, във всяко невръстно дете вече е стаен старецът, във всяко кърмаче — смъртта, а във всички смъртни — вечният живот. Нито един човек не може да разбере до къде е стигнал другият в пътя си: в разбойника и в играча на зарове се намира Буда, в брамина — разбойникът. Отдаден на съзерцание, човек може да преодолее времето, да види едновременно целия минал, настоящ и бъден живот, и тогава всичко е добро, всичко е съвършено, всичко е Брахман. Ето защо всичко, което съществува, за мен е добро; виждам смъртта като живот, грехът като святост, благоразумието като лудост. Всичко трябва да остане каквото е; всичко се нуждае единствено от моето съчувствие, от моята добронамереност, от любещото ми съпричастие. Така за мен всичко е добро, мога да се възползвам от всичко, без да си вредя. Изпитах с тялото и душата си, че грехът ми е бил нужен, нужно ми бе сладострастието, стремежът към богатства, суетата, позорното разочарование, за да се науча да се съпротивлявам, за да мога да обичам света, за да престана да го сравнявам с измисления от мен свят, с измисления от мен образ на съвършенството, а да го оставя такъв, какъвто е, да го обичам и да изпитвам радост, че му принадлежа. Това, о, Говинда са част от нещата, които ми дойдоха наум.

Думите не са добри за тайния смисъл, всяко нещо се променя, щом го изречеш, става малко по-различно, малко изопачено, малко смешно — да, това е много хубаво и много ми харесва, напълно съм съгласен, че това, което за един е съкровище и мъдрост, за друг често пъти е лудост. .

            Говинда слушаше мълчаливо.

—          —Или може би исках да кажа, че обичам камъка, реката и всички неща, които виждаме и от които можем да се учим. Аз мога, Говинда, да обичам камъка, дървото, или парче кора. Това са предмети, и предметите могат да се обичат. Думите обаче не мога да обичам. Затова ученията не значат нищо за мен, те нямат твърдост, нямат мекота, нямат цвят, нямат ръбове, нямат мирис, нямат вкус, нямат нищо — те са само думи. Може би тъкмо това ти пречи да намериш покой — многото думи. Защото и спасение, и добродетел, и самсара, и нирвана са единствено думи, Говинда. Не съществува предмет, който да е нирвана, съществува само думата нирвана.

   …..

Говинда каза:

            — Но дали това, което наричаш предмети, е нещо истинско, нещо веществено? Не са ли те само някаква заблуда, само образ или привидност? Твоят камък, твоето дърво, твоята река — съществуват ли те в действителност?

—    И това — отвърна Сидхарта — не ме тревожи много. Нека да бъдат или да не бъдат привидност, и аз тогава трябва да съм привидност, и като такъв — те също са като мен. Тъкмо затова са ми така скъпи и ги чувствам достойни за почитта ми: те са подобни на мен и затова мога да ги обичам. А ето и една мисъл, която ще те разсмее: струва ми се, о, Говинда, че най-важна от всичко е любовта. Да разбереш света, да го обясниш, да го презираш е занимание за велики мъдреци. Аз искам само да обичам този свят, не да го презирам, да не мразя него и себе си, да съзерцавам и него, и себе си, и всички творения с любов, с възторг и благоговение.

—    Разбирам — каза Говинда. — Но тъкмо това Възвишеният нарече измама. Той повелява доброжелателност, милост, състрадание, търпение, но не и любов; той ни забрани да привързваме сърцето си към всичко земно.

            — Зная — каза Сидхарта, и усмивката му заблестя като злато. — Зная, Говинда. Ето че се отзовахме сред дебрите на мненията, сред спора за думи. И не мога да отрека, че думите ми за любовта са в противоречие, в привидно противоречие с думите на Гаутама. Тъкмо затова имам толкова малко вяра в думите, защото зная, че това противоречие е измама. Зная, че съм съгласен с Гаутама. Как да допуснем, че той не е познавал любовта? Той, който прозря цялата тленност и нищета на хората, въпреки това толкова много ги обичаше, че през целия си, изпълнен с мъки живот, не престана да им помага и да ги учи. И у него, у великия учител, предпочитам нещата пред думите, делата и животът му са по-важни от проповедите му, жестът на ръката му е по-ценен от мненията му. Виждам неговото величие не в проповедите и мислите му, а в делата, в живота му."

.