Какво нещо сме хората... Оказва се, че каквото и да напиша във Фейсбук се разнася толкова бързо из малкия ми град, в който живея, че мълвата стигнала до баща ми, който никога не е влизал във Фейсбук през живота си. Живо се обсъждат всички мои прояви в нета. Хората в малкия град, повечето де, са сиирджии. Нито един от приятелите ми от града, в който живея не се осмелява да пише или споделя какво наистина мисли и чувства във Фейсбук. Всеки се "държи на положение". Да не се изложи нещо. Да не вземат да видят под маската, която си е сложил какво е истинското му лице, не да си Боже пък да се види сърцето му... Това, че споделям мисли и чувства в града ми се счита за лудост. как може да се излага човек по този начин? Има си хора, които информират баща ми и той се ядосва много. Излагала съм го. Ами да, всичко е до това "какво ще кажат хората"... Другото, това, че искам да имам приятели, че компенсирам това, чуе в личния си живот аз нямам хора, с които да общувам по интереси, всичко това няма значение. Важни са хората. Тези хора, които не живеят своя живот. От страх да не се изложат. Тъжно ми е за тях. Не се ядосвам, няма за какво. Просто ми е тъжно за тях.
Аз преди няколко дни сама реших да не споделям лични неща във Фейсбук, защото много неща се провалят и както каза една приятелка-не се знае кой с какво сърце чете... Но ще продължавам да бъда активна във Фейсбук и ще споделям мисли, цитати, и всичко, което най-добре отразява моята същност. Осъзнавам , че така навличам гнева на баща си върху мен. Свободата ми е по-скъпа. Нищо, че е ограничена...
.
Няма коментари:
Публикуване на коментар