Алхимикът

Ако някой  не е чел "Алхимикът" на Паулу Коелю,горещо я препоръчвам. В книгатасе разказва за едно момче, тръгнало да изживее своята  Лична легенда, следвайки поличбите по пътя си. Научава се да говори на Световния език. Трудно е да се изберецитат от книгата, но аз се спрях на един, където момчето бива принудено "да се превърне във вятър", за да оттърве живота си. Книгата я има за свободно сваляне от една група във Фейсбук "Библиотеката". Има поле за търсене и там може да откриете книгата. Ето тук

"Момчето устреми взор към хоризонта пред себе си. В далечината се виждаха планини, дюни, скали и пълзя­щи растения, които упорстваха да живеят там, където оцеляването бе невъзможно. Пред погледа му се про­стираше пустинята, през която то бе вървяло месеци наред, но въпреки това познаваше съвсем малка част от нея. В тази малка част бе срещнало един англичанин, кервани, войни между кланове и оазис с петдесет хиля­ди палми и триста кладенеца.

- Защо днес отново си тук? - попита пустинята. — Нима вчера не се съзерцавахме достатъчно?

- Някъде в теб се намира тази, която обичам - каза момчето. - И когато гледам твоите пясъци, съзерцавам също и нея. Искам да се върна при любимата си и се нуждая от помощта ти, за да се превърна във вятър.

- Какво е това любов? - попита пустинята.

- Любовта, това е полетът на сокола над твоите пя­съци. Защото за него ти си зелено поле, откъдето той никога не се връща без дивеч. Той познава твоите ска­ли, дюни и пясъци и ти си щедра към него.

- Човката на сокола изтръгва части от мен - каза пустинята. - Години наред аз се грижа за неговия ди­веч, давам му да пие от оскъдната си вода, показвам му къде има храна. И един ден соколът се спуска от не­бето точно преди да почувствам върху пясъка си лас­ката на дивеча. Соколът ми отнема това, което съм от­гледала.

- Нали затова си отгледала дивеча - отвърна момче­то. - За да храни сокола. А соколът ще нахрани човека. И един ден човекът ще послужи за храна на твоя пясък, откъдето отново ще се роди дивеч. Така е устроен све­тът.

- Това ли е любовта?

- Да, това е. Любовта превръща дивеча в сокол, со­кола в човек, а човека - отново в пустиня. Тя превръща оловото в злато, а след това отново скрива златото под земята.

- Не разбирам думите ти - каза пустинята.

- Тогава се опитай да разбереш поне това, че някъ­де сред пясъците едно момиче ме очаква. Затова тряб­ва да се превърна във вятър.

За миг пустинята замлъкна.

- Давам ти пясъците си, за да може вятърът да духа. Но сама нищо не мога да направя. Помоли вятъра да ти помогне.

Появи се лек полъх. Командирите наблюдаваха от­далече момчето, което говореше на някакъв непознат за тях език.

Алхимикът се усмихваше.

Вятърът се приближи до момчето и докосна лицето му. Бе чул разговора му с пустинята, защото ветровете винаги знаят всичко. Обикаляха света, без да им е из­вестно мястото, където са се родили, нито мястото, къ­дето щяха да умрат.

- Помогни ми - помоли момчето вятъра. - Веднъж дочух в теб гласа на моята любима.

- Кой те научи да говориш езика на пустинята и на вятъра?

- Сърцето ми - отговори момчето.

Вятърът имаше много имена. Тук го наричаха сироко, защото арабите вярваха, че той идва от земи с мно­го вода, населени с чернокожи. В далечната страна, от­където идваше момчето, хората го наричаха левантински вятър, защото вярваха, че той носи пясъка от пус­тинята и войнствените викове на маврите. Вероятно на друго място, далеч от пасищата с овце, хората мислеха, че вятърът идва от Андалусия. Ала вятърът не идваше отникъде и поради това беше по-силен от пустинята. Някой ден хората може би щяха да садят дръвчета в пустинята, дори биха могли да отглеждат и овце, но ни­кога нямаше да успеят да обуздаят вятъра.

- Ти не можеш да бъдеш вятър - каза вятърът. -Природата ни е различна.

- Не е вярно - възрази момчето. - Научих тайните на алхимията, докато скитах по света като теб. В мен са ветровете, пустините, океаните, звездите и всичко оста­нало, което съществува във Вселената. Създала ни е една и съща Ръка и имаме една и съща Душа. Искам да бъда като теб, да проникна във всяко кътче, да прекося моретата, да вдигна пясъка, скрил моето съкровище, да нося със себе си гласа на моята любима.

- Чух разговора ти с Алхимика миналия ден. Той ка­за, че всяко нещо има своята Лична легенда. Човешки­те същества не могат да се превърнат във вятър.

- Научи ме как да се превърна във вятър поне за ня­колко мига - каза момчето. - За да можем да разгова­ряме за неограничените възможности на хората и на ветровете.

Вятърът бе любопитен, защото това бяха непознати за него неща. Искаше да разговаря по този въпрос, но не знаеше как да превърне човек във вятър. А знаеше толкова много неща. Правеше пустини, потопяваше ко­раби, изкореняваше цели гори, разхождаше се из градо­ве, изпълнени с музика и странни шумове. Мислеше, че за него няма никакви граници, но ето че отпред стоеше едно момче и твърдеше, че има и още неща, които един вятър би могъл да прави.

- Това се нарича Любов - каза момчето, като видя, че вятърът почти бе отстъпил пред молбата му. - Само когато обичаме, можем да се почувстваме като част от Сътворението. Когато обичаме, изобщо не е нужно да разбираме какво точно се случва, защото всичко се случва дълбоко в нас и хората могат да се превърнат във вятър. При условие, че ветровете им помогнат, раз­бира се.

Вятърът беше много горделив и това, което говоре­ше момчето, го разгневи. Започна да духа по-силно, повдигайки пясъка на пустинята. Но в края на краища­та трябваше да признае, че макар и да бе обиколил це­лия свят, не знаеше как да превърне човек във вятър. И не познаваше Любовта.

- Докато се разхождах по света, забелязах, че мно­го хора говорят за любов, вдигнали очи към небето -каза вятърът^ ядосан от собственото си безсилие. - Мо­же би е по-добре да попиташ небето.

- Помогни ми тогава - помоли момчето. - Покрий това място с прах, за да мога да гледам слънцето, без то да ме заслепи.

Тогава вятърът задуха с такава сила, че небето се покри с пясък, а на мястото на слънцето остана само един позлатен диск.

В лагера бе станало невъзможно да се различи как­вото и да било. Мъжете от пустинята познаваха този вятър. Наричаха го самум и казваха, че е по-лош от морска буря, защото не бяха виждали морето. Конете цвилеха, а оръжията започнаха да се покриват с пясък.

Един от командирите, които бяха на скалата, се обърна към върховния предводител и каза:

- Може би ще е по-добре да го накараме да спре до­тук.

Те вече почти не виждаха момчето. Лицата им бяха покрити със сини кърпи, а очите им изразяваха само страх.

- Хайде да го накараме да спре - настоя друг коман­дир.

- Искам да видя величието на Аллах - каза с благо­говение техният предводител. - Искам да видя как един човек се превръща във вятър.

Но не пропусна да запомни имената на двамата мъ­же, които се бяха изплашили. Щом спреше вятърът, ще­ше да ги свали от длъжност, защото мъжете от пусти­нята не трябва да се страхуват.

- Вятърът ми каза, че ти познаваш Любовта - обър­на се момчето към Слънцето. - Щом познаваш Любов­та, сигурно познаваш и Всемирната душа, която съще­ствува благодарение на Любовта.

- Намирам се на такова място, че мога да видя Все­мирната душа - каза Слънцето. - Тя общува с моята ду­ша и ние заедно помагаме на растенията да избуяват, а на овцете да се скриват на сянка. От мястото, където се намирам - а аз съм много далеч от света, - се научих да обичам. Знам, че ако се доближа малко повече до Зе­мята, всичко на нея ще загине заедно с Всемирната ду­ша. Ето защо ние със Земята се съзерцаваме и се оби­чаме; аз й давам живот и топлина, а тя осмисля съще­ствуването ми.

- Ти познаваш Любовта - каза момчето.

- Познавам Всемирната душа, защото често разго­варяме по време на това безкрайно пътуване през Все­лената. Тя сподели с мен най-големия си проблем: до този момент само минералите и растенията са разбра­ли, че всичко се свежда до една-единствена същност. Не е необходимо обаче желязото да се превръща в мед, а медта да се превръща в злато. Всеки изпълнява точно определена функция в тази единствена същност и всич­ко би било една Мирна симфония, ако Ръката, която го е написала, беше спряла на петия ден от Сътворението. Но дойде и шестият ден - каза Слънцето.

- Ти си мъдро, защото виждаш всичко от разстояние -отвърна момчето. - Но не познаваш Любовта. Ако не съществуваше шестият ден от Сътворението, нямаше - Да ми помогнеш да се превърна във вятър - отго­вори момчето,

- Природата ме познава като най-мъдрото от всич­ки създания - каза Слънцето. - Но аз не знам как да те превърна във вятър.

- Към кого трябва да се обърна в такъв случай?

За момент Слънцето замлъкна. Вятърът слушаше разговора и щеше да разкаже на целия свят, че мъд­ростта на Слънцето не е безгранична. Нямаше как да избяга от това момче, което говореше на Световния език.

- Обърни се към Ръката, която е написала всичко -каза Слънцето.

Вятърът зафуча от удоволствие и задуха с невижда­на до този момент сила. Шатрите бяха изтръгнати от пясъка, както и коловете, на които бяха завързани жи­вотните. На скалата мъжете се вкопчиха един в друг, за да не ги отнесе вятърът.

Тогава момчето се обърна към Ръката, която бе На­писала Всичко. Но преди да каже каквото и да било, по­чувства, че Вселената мълчи. Реши да замлъкне и то.

Внезапно сърцето му се изпълни с Любов и момче­то започна да се моли. Никога досега не бе отправяло такава молитва без думи, без молба. Не благодареше за това, че овцете му са открили хубава паша, нито се мо­леше да продаде повече кристални съдове, нито пък настояваше момичето, което бе срещнало, да чака не­говото завръщане. По последвалото мълчание момчето разбра, че пустинята, вятърът и слънцето също търсеха следите, които тази Ръка бе оставила, пишейки. Те съ­що искаха да следват своя път и да разтълкуват това, което бе гравирано върху един обикновен изумруд. Знаеше, че тези следи са разпръснати по Земята и из Пространството. На пръв поглед нищо не означаваха, бяха произволни и безсмислени и нито пустините, нито ветровете, нито слънцата, нито дори хората знаеха за­що са създадени. Но Ръката е имала своето основание за това и единствено тя е способна да върши чудеса, да превръща оазисите в пустини, а хората във вятър. За­щото само тя разбираше, че някакъв висш замисъл во­ди Вселената натам, където шестте дни на Сътворение­то ще се превърнат във Великото творение.

И момчето се потопи във Всемирната душа и видя, че Всемирната душа е част от Божията душа. И видя още, че Божията душа е неговата собствена душа. И разбра, че може да върши чудеса"