***

Сама. Нямам сили за красиви съчетания от думи. Точните думи са някъде там. Не ги търся. Не идват. Мълча. Сълзите се стичат по клавиатурата, а аз искам да излея всичката болка на екрана, та тя да си тръгне. Боли ме и от маските, които трябва да нося заради другите хора. Прекалено сме сериозни. Много намръщени. Нямаме капка съжаление към самите себе си. Жадувам за хора, с които да се смея, да плача, да говоря за всичко. За болката, даа, особено за нея. Искам да си тръгна. Но къде да ида?.. Човек носи като костенурка всичките си несгоди и болки на гърба си...Чувствам се като прииждаща есен. Капят от мен недишащи дни, черни, вехти нощи и си отиват. За да не се върнат никога повече същите.
Празно е у мен. Празно.
 Но... и това ще мине. За да дойде друго. От нас зависи какво ще е то. Защото всичко зависи от това, с какви очи ще погледнеш на него. Как ще решиш да го преживееш-като беда и нерешим проблем или като предизвикателство, което ще те направи по-силен...
А чувствата? Те са си такива, каквито са. Ех, ако можех да не чувствам толкова силно. Но не мога. Вързопът от чувства в ляво ми напомня, че съм жива. И аз продължавам да дишам. Вървя през празнотата и се търся. Да се събера, цяла и силна. Да, силна...