петък, 1 август 2014 г.

Перла

Не искаше да мисли. Той настояваше да го прави. Но тя не искаше. Той говореше малко. Беше наистина трудно да проникне в душата му. Беше и невъзможно да се докосне до същината му. А той бе една красива перла на дъното на Мъртво море. Забравена. Отхвърлена. Наранена. Почти счупена. Но сияеше за този, които има очите. Не всеки можеше да види съвършенството. Не всеки. Тя знаеше, че под тоновете маски има една бедна душа. Бедна, защото вече бе ограбена. Взимали са от нея любов, взимали са доверие. Толкова много са грабили с мръсните си ръце, че тази душа бе опустошена. Беше разграбена. Беше унищожена. И унижена. Перлата ясно показваше, че крие в себе си блясък, който може да покори дори Бога. Но не искаше да го прави. Просто не искаше. Той държеше в себе си перлата и не я показваше. Криеше я от всички. Тя обаче успя да я зърне. За няколко мига. Когато видиш благородството на един човек ти оставаш безмълвен. Не че нямаш думите. Имаш ги. Но какво са те пред истинността на божественото! Когато успееш да видиш Бога у другия, ти трепериш. От умиление. Защото. Защото си видял собственото си божественост в другия. Иначе няма как да зърнеш всичко това. У него. Тогава, само тогава ти ти разбираш, че си същата тази перла. Трябва да си това, което можеш да видиш у другия.
Тя обичаше този мъж. Но той я отхвърляше. Не искаше да обича. Вече не. Не и след като бе видял достатъчно от любовта. А той бе видял много. Прекалено много. Обичаше да дава свобода на жената до него. Обожаваше това. Всички жени биха полудели по него, ако той само за миг разтвори душата си и приеме някоя. Но той вече не искаше. Защото свободата, която даваше му се бе подиграла. Свободата бе коварна красива пеперуда, която бе забравила, че е била гъсеница.
Тя искаше да влезе в ума му. Искаше да обсеби крехкото му сърце, защото не можеше да диша без него. Какво ли щеше да излезе от всичко това? Струваше ли си човек да настоява? Струваше ли си?
Тя знаеше отговора. Когато си видял собствената си божествена искра у един мъж, ти не можеш да гледаш морето без да си наясно, че те чака същата луда и безконечна всеотдайност на един бряг. Тя щеше да се бори. Щеше да разлиства малко по малко от себе си. Щеше да обича. А когато обичаш, всичките подводни камъни в Мъртво море се отместваха и даваха огледално отражение на нейната борба. Даваха и място да зърне всеки миг перлата. Щеше бавно да съблича душата си пред него с ясното желание за болка. От собствената ни голота. Голотата ни пред другия е нашето съвършенство. Тя нямаше друго оръжие в борбата в неговото разлистване пред нея. Тя обичаше истината. Малко хора я обичат. Защото истината е онази сладка стрела, която ще се стреми да те улучи само и само за да си щастлив, но ти искаш да отбегнеш срещата. Сблъсъкът на истина и теб в нея е най-съществената част от твоя живот. Друго няма.
Тя разчиташе само и единствено на своята истина. Дали щеше да целуне перлата?
Любовта е едиствената благословия на Бог към нас, даваща ни силите да видим истинския живот, който е до сами нас. Можем да го живеем. Но само ако сами се отправим високо с оголени гърди, както орела, който умира. Защото любовта е смърт. Смърт в живота.

1 коментар:

  1. Много хиубава идея! Продължавайте да пишете! "Смърт в живота"- звучи прекрасно и напомня леко на източна, философска мисъл...

    ОтговорИзтриване