Мисли между другото

Днес се замислих колко трудно живеем в България. Говоря за моето семейство, не знам другите как я карат, но ние сме притиснати в ъгъла от сметки и едвам оцеляваме. Не мога да започна сега работа, защото няма кой да гледа детето ми като се разболее, а и няма кой да го взема от детска градина. Ще работя, но засега мислим да е лятото. Пак няма да има кой да го гледа, но нямам избор, не знам как ще се оправяме. В България ако кажеш два пъти да речем , че искаш болнични да си гледаш детето и ще те уволнят. Да не говорим, че още на интервютата за работа, мен специално преди са ме питали имам ли деца...Тревожността ме съпътства постоянно, пия успокоителни, съвсем леки, изписани ми от психиатър, но непрекъсната тревога по идващия ден изпълва изцяло съзнанието и мислите ми. Днес, докато чаках пред кабинета на личния си лекар видях една възрастна жена да плаче на глас, оплакваше се, че няма какво да яде, че двайсет лева и били днешните лекарства, а нямала как да си ги купи. Хората около нея нищо не казваха, просто стояха и слушаха, замислени, според мен. Бяха се възрастни хора, но никой не пожела да я успокои.Сестрата се държа доста хладно с нея, като че ли жената не е с всичкия си, на мен ми стана жал за нея. Искаше ми се да я утеша, да и помогна, но как ли? С какво, думи не помагат, на жената и трябват пари ,за да преживее , но аз нямам пари, ако бях извадила да и дам, няма да имам какво да купя утре за ядене...Не знам дали болшинството от хората в България не са в положението на тази възрастна жена или в моето, но като се видя с някой, след" добре съм", винаги се заговорва за пари и тяхната липса.
Ето синът ми например онзи ден ми каза, че много искал да го запиша на английски език, защото еди кои си деца били записани и той искал. Молеше ме много. Аз нямам пари да плащам тези уроци, но ми се сви сърцето и отидох и го записах. Сега не знам откъде ще взема пари да платя уроците, но не можах да устоя на молбите на детето си. А то износва стари дрехи от други деца, подарени ни.
Мъжът ми отдавна иска да заминем в Германия, но аз не искам, не знам как ще помъкна малкото си дете там. Не знам дали не е грешка.
Сестра ми е в Англия, доволна е и аз се замислям дали и ние не трябва просто да се махнем от тук...
Треперя да не се разболее детето ми, че откъде пари за лекарства?! И сега не е добре със стомахчето и ние едва отделяме за лекарство. Не знам каква е тази държава, в която не можеш да си намериш свястна работа с осигуровки ако си на четирсет години, както е мъжът ми. Той е частник, но не изкарва много.Хората просто нямат пари за това, с което той се занимава, а то вече е почти всичко що се отнася до строителство. Не знам... Разхвъляни мисли. И аз не знам какво бъдеще имат децата в нашата родина. Какво бъдеще имаме ние... Казват, че способните хора винаги си намират работа, с която живеят добре. Да, но трябва и да си млад. След читирсетте вече ти трябват връзки и голяма доза късмет. Засега ще останем, поне аз и сина ми, пък ако мъжът ми замине в чужбина, чудя се дали и ние да не го последваме. Просто не знам кое ще е правилно. Всички сме напрегнати и тревожни, живеем в стрес и все по-рядко се сещаме да бъдем щастливи. Дните си минават по тревоги и аз правя всичко възможно да се радвам на малките неща, на това, че сме живи и здрави пък то другото все ще се намести някак си. Не губя надежда, че нещата ще се променят. Все си мисля, че не трябва да се изгубвам в тревогите си, а да се радвам, да живея с любов, да се радвам, да мечтая.


.