Миг живот

За един миг сме тук. Вярно, мигът на нас ни се струва толкова дълъг и не можем да го осъзнаем колко е краткотраен... Сега, като се връщам назад във времето пред мен е едно момиче, което като че ли няма нищо общо с мен, но това съм била аз. Спомени имам, но усещания за отминали моменти имам само за твърде емоционалните срещи със съдбата. Връщаме се назад постоянно, колкото и да не ни се иска. Аз зная, че е безсмислено, но се връщам понякога. Като вземем предвид така наречената история на Земята виждаме ясно колко мимолетен е животът ни. Днес една публикация ме наведе на всичките тези мисли, а и на много повече. Кога смятаме да живеем? Утре, вдругиден... Аз отдавна съм оценила радостта от това да си жив и да се радваш на това, което имаш. Но все си мечтаем я за по-хубав дом, я за по-нормален живот... Ами да, в държавата в която живеем мечтите за по-добър живот и радостта от живота не вървят ръка за ръка. Трудно е за мнозина. Особено да се усмихват. Болката от непосилния живот е изписана по лицата им. Но това са трудности. Трябва да ги преодолеем и да продължим напред като се радваме и на "малкото", което имаме. Защото често това малко е всъщност Всичко. Нека оценяваме това, че сме живи. Нека се радваме на хората, които са около нас. Всички те са дар. Да, дар. Дори и тези, които не понасяме. Иска ми се да живея друг "живот", но разбирам, че има защо да живея точно този. Започвам да разкривам скритите послания и знам, че така е трябвало да бъде. Колкото ми е по-трудно и съм притисната в ъгъла, толкова по-ясно оценявам всичко онова, за което си струва да продължа. Да Живея. И да се усмихвам. Особено на трудностите. Тях винаги ще ги има. Но хората до мен-Не!

Бързаш, Време
защо, защо?
Аз искам да прегърна тоз Живот
и да събирам от неговия плод.
Поспри се, Време,
битки водя аз безчет
и от тях излизам неведнъж без чест...
Поспри се...
Дай ми, Време, мъничко отсрочка,
да помисля...
да се помая...
как ли Време тебе да живея...
Поспри се...
И казваш ми: Животът никого не чака!
Почакай...искам да Живея...


.