- Извинете, стойте така, не мърдайте! Ела тук, ела. Точно така.-каза мъжки глас и тя се сепна.
Мъжът бе онзи странния човек. Той хвана един гълъб, който бе спрял на рамото й и го галеше с такава нежност, както се гали любима жена. Мъжът се отдалечи с гълъба в ръка и седна отново на пейката си. Имаше нещо направо налудничаво в тази му любов към тези гълъби. Тя се заслуша. Той им говореше, като ги наричаше по имена и ги докосваше с особена кротост. Нещо падна от джоба на мъжа, но той не забеляза. Като че ли се канеше да тръгне. Тогава тя се обърна към него:
- Извинете, нещо ви падна от джоба.
- -Така ли?-каза мъжът. И се огледа.- Благодаря Ви госпожице! И я погледна.
Животът е някаква шега, помисли си тя. Не смееше да помръдне. Не и сега. Всред пластовете мъгла тя успя да зърне нещо, което я караше да избяга от тук. Защото не можеше да е истина. . Глупости. Полудяваше. В очите на този мъж, тя се видя такава, каквато никога не се беше виждала наяве. Мъжът продължаваше да я гледа. Тя чувстваше как тонове товар слизаше от раменете й и се изгубваше в нищото. Нещо я присви. Точно сега ли? Понечи да си тръгне. Тогава мъжът и подаде ръка и прошепна името си. Този мъж с гълъб в ръка носеше нещо на лицето си, което я завърза завинаги на тази пейка. Той се усмихваше. Тогава тя инстинктивно се отдръпна. Човек винаги бяга неистово тогава, когато животът му поднасяше това, което наистина търси.
-Виждам, че бързате. Успех там, където искате да отидете.-мъжът се обърна и седна при своите гълъби.
-Аз... аз, нямам работа.-промълви тя.
Мъжът я погледна.
- Тогава елате при мен и гълъбите. Всъщност аз рядко хапя.
Тя седна до странния човек и започна да се взира в гълъбите. Те се наредиха около нея, по нея и тя усети това, което можеше да се усети само в досег със една птица. Непреходно чувство на свобода. И на желание да бъдеш напълно естествен с някого. С човек. Най-трудното занимание на хората, откакто свят светува.
- Да си естествен с един човек е най-голямото ни желание. Всъщност дори любовта не може да постигне това. А ние се надяваме точно тя да ни спаси от този ни стремеж. Обичам животните като всеки един човек. При тях Бог се е постарал да вложи цялата тайна на естествеността.-прочел мислите й странникът отново се усмихна.И продължи.
Наблюдавам те от доста време. Търсиш нещо, което непрекъснато е пред Теб.Вярвам, че Бог ни тика в очите непрекъснато това, което търсим. Но ние сме безумни инати и винаги гледаме някъде встрани или далеко, далеко от това, което е точно пред нас. Видях, че ти най-сетне се стресна от съня. А можеш ли да продължиш нататък с ясното съзнание и вяра, че това е което си търсила?
Тя разбра, че този човек имаше явно навика да е безумно откровен. Той я гледаше. Странните му топли очи я пронизваха до същината на душата й. Тогава тя си каза, че ако сега полудяваше, то нека това бъде нейната лудост в прозрачния й живот, дори този миг да е нейния последен.
-Аз... аз търсех теб.-чу се да казва тя.
- Видя ли, Лорънс, казах ти, че някой ден езерото ще върне погледа на тази красавица и той ще потъне в моите очи. А ние с теб никога, никога няма да го пуснем обратно, нали?- мъжът говореше толкова топло на гълъба, че тя знаеше, че дори всичко това да е най-голямата й грешка, то тя ще я изживее с ясното съзнание, че истински е живяла.
Няма коментари:
Публикуване на коментар