Две души

Надежда четеше любимия си Достоевски. Какво друго да прави? Масата бе отрупана с разни вкусотии, които сама бе приготвиле и не бе вдигала от  31 декември. Вече бе първи, все още Нова година и тя се замисли, защо изобщо приготвяше ястията. Почти не ги докосваше. А и нямаше с кого да ги сподели. Самота. Тази дума непрекъснато се въртеше из главата и. Нямаше си никого. Беше сама на този свят. На 40, тя още вярваше в чудеса, в истинската любов и все още я чякаше. Никой мъж не успя да докосне душата и. Остави книгата и реши да се поразходи навън. Тръгна, без посока. Насреща и се зададе мъж, около четирдесетте, който втренчено я гледаше. После той се спря пред нея и каза:
-Надежда, това ти ли си? Колко се радвам да те видя! За много години!
-Методи, каква изненада! За много години! Какво правиш тук?
-Разхождам се, просто така-каза Методи.
Надежда знаеше, че случайни неща няма и се запита какво ли се крие в тази среща.
-Всъщност аз живея наблизо-каза Методи.
-Така ли, аз също. И как не сме се видели досега?! Странно... Искаш ли да дойдеш у дома, има толкова храна и питиета. Ще се сгреем, ще поприказваме.-каза Надежда.
-Добре, ще дойда. Аз няма какво друго да правя днес.-отговори и Методи.
Методи и надежда бяха съученици. Методи бе най-добрия ученик в класа, но и Надежда беше отличничка. Винаги бяха внимателни един към друг, харесваха се взаимно, но и двамата бяха много стеснителни.
-Кажи, какво стана с теб?-попита Надежда.
-Станах архитект. Работя в голяма компания и не се оплаквам. Плащат добре. А ти?
-Аз станах учителка по литература.-отговори Надежда.
-Знаех си, такава чувствителна душа като теб...
Замълчаха.
Влязоха в дома на Надежда и постепенно разговорът потръгна леко и свободно. Заговориха се за миналото, за училище. Смееха се. И двамата се чувстваха прекрасно. Но всеки един от тях избягваше настоящето. Накрая стигнаха и до него. Казаха си, че всъщност са много самотни. Това бе признание от душите им. И това сближи сърцата им. Признаха си, че в училище и двамата са се харесвали, но са нямали смелостта да предприемат нещо.
Надежда почувства Методи дълбоко в сърцето си и си спомни. Спомни си, че винаги е изпитвала чувства към него, но не го е осъзнавала напълно. И двамата се отпуснаха и всеки заговори за своите болки. А те бяха еднакви. Самотата...
Ръцете им неволно се докоснаха. Настъпи миг на мълчание. Бог им се усмихваше...
Накрая Методи просто я целуна. Надежда почувства дълбоко в душата си, че това и е много познато и всъщност сякаш вече се е случвало... Душите им грееха от щастие. Те се познаваха от толкова дълго време...Най-сетне бяха отново заедно...
И двамата се гледаха в очите , а устните им едновременно изговориха думите "Не си тръгвай! Никога!"
После се засмяха като деца и повече никога не се пуснаха.
Танцът на душите им беше във Вечността...


.