Бележката

Тя остави книгата и тръгна. Не знаеше къде отива. Не и днес. Днес бе още един сив и невзрачен ден. Хора щъкаха насам-натам, гонейки съдбата, а тя им се хилеше неистово и бягаше с все сили. Мрачно е-помисли си тя. Мрачно е и времето и в душите на хората. Няма го слънцето. Беше си отишло завинаги.
Тя изобщо не можеше да види, че около нея тичаха деца. Слънцето се усмихваше и галеше бузите й. Влюбени хлапаци се прегръщаха и целуваха до нея, преоткриващи трепета да са луди. От любов. Не можеше да види всичко това. Когато в душата ти е тъмно и навън е тъмно. Спря се на плажа и се загледа в морските вълни. Имаше толкова много любов в това море. В неговите непресъхващи желания за допир с брега, за целувка с майката земя и връщане обратно, там, където събираш сили да се върнеш за още, още от тази любов.
-Красиво е, нали?-чу до себе си топъл мъжки глас.
Обърна се и видя мъж на средна възраст с костюм, вратовръзка и скъпи обувки. Беше комична гледка. Какво правеше този натруфен мъж тук?
-Да, така е.-отвърна тя.
-Винаги идвам тук, когато ми писне да съм известен и преуспял човек. Тук отпивам от животворния дъх на морето и се връщам към изначалното чувство за свобода. Има толкова много тъга в това море, не мислите ли? В неговата безпощадна любов към брега. Това няма край. Идва и идва. Не се отказва. Никога.
- Природата знае как се обича-отвърна тя. Ние, хората обаче не знаем как става това. Любовта може да ни застигне като гръм в ясно небе и ние все сме неподготвени, търсим в главите си някакво обяснение и логика. Търсим в книгите нещо познато нам и тогава, ако го разберем, тогава се впускаме в играта на любовта. Никога не се оставяме напълно в ръцете й.
-Защото ни е страх-отвърна мъжът. Страх ни е да не би да се разпилеем на малки парченца въглени, след които не остава нищо. А забравяме, че от пепелта винаги можем да възкръснем, но вече преродени. Аз съм Алекс, приятно ми е!
-Ина. На мен също ми е приятно.
-Но какво е това?-каза Алекс. Вижте! Та това е бутилка. Ще вляза да я взема.
Алекс събу обувките си и смъкна панталона си. Влезе във водата и извади голямо шише от вино като че ли и с усмивка на лице го подаде на Ина.
-Вижте, вътре има нещо. Ще го отворя.-каза Алекс.
Той извади от шишето една малка бележка. На нея пишеше на английски следното:
“Ти, който четеш това ,знай, че вперил очи във водата не трябва да мислиш за самата вода, а за огъня, който гори и живее в нея. Слей се с Бог и се престраши да изпиташ всички онези неразумни чувства, които биха те направили шепа пепел. Осмели се да бъдеш жив! Това е любовта”
Двамата стояха загледани в неспирното море и не смееха да продумат.
-Имам още време до работа. Искате ли да пием по кафе?-попита Алекс.
-С удоволствие! –отвърна Ина.
Ина тръгна с този мъж и по пътя видя две момченца, които се бореха в пясъка и смеещата им се майка. Видя двама влюбени, които за нищо на света не искаха да пуснат ръцете си. Видя слънцето. Толкова много слънце.