Старецът

Лора го видя и замря. Не се случваше често хората да замират от гледка като тази. Бяха свикнали. Навсякъде бе пълно с просяци, клошари или там както им се казваше сега. Но в този човек имаше нещо, което я накара да се спре на разстояние и да го гледа. Очите му. Пронизващи в остротата си, стоплящи в добротата си и тъжни в тишината си. Хората минаваха покрай него с явна погнуса. Някои се отдръпваха по настрани та да не прихванат от бедността. А тя, бедността идва като най-тежкото изпитание за хората. Никой така и не се сещаше, че бедността е дар от Бога, че ако не си я преживял дори за миг, нищо не можеш да усетиш в неговата същност.
Лора се приближи към възрастния човек и го заговори:
- Здравейте! Как сте?
Очите се усмихнаха.
-Благодаря, добре съм! А ти?
- Не знам. Сигурно съм добре.- прошепна Лора.
- Виждаш ли всичките тези хора, които минават покрай нас? Те всички са добре. Но не го знаят. И ти не го знаеш.
-Защо сте на улицата? Имате ли дом?-попита Лора.
- Нямам дом както повечето хора биха се изразили. Някога имах и дом и семейство, но вече съм друг човек, просто без дом.
- Какво се е случило?-прошепна Лора.
-Виж, детето ми, с мен се случи така, че се разболях психически, поне така казват. Родителите ми, семейството ми се отдръпна от мен и в крайна сметка се оказах на улицата. Бях художник и все още рисувам. Казваха, че творбите ми са извън разума. Знаеш ли какво е разум?-усмихна се старецът.
- Това е способността за логическо и абстрактно мислене. Но по-скоро за логическо мислене. Днес хората не навлизат в абстракциите.
- Отвъд разума е всичко, което е скрито от нас и чака да бъде видяно. Но дали и разбрано?! Не мисля, че някой би се захванал да се мъчи да разбира лудите неща. Нали знаеш какво е луд?
- Не мисля, че знам. Кажете ми!-помоли Лора.
- Да си луд означава много неща. Истински лудите хора са едни страдащи същества, които не могат да понесат това, което чуват и това, което виждат. Затова за тях животът е страдание. Но има и други, които успяват да понесат болката от това да видят отвъд разума и да го съхранят в известна степен. Но у тях винаги остава едно съмнение относно нормалността на другите.Защото те са видели. Отвъд. Много хора искат да са и казват, че са луди, но те никога не биха напуснали доброволно разума си. Не ги слушай…Това е поза. Истински лудия човек не претендира с този си кусур…
- Но защо са се отнесли близките ти с теб така?!?- попита Лора.
- Не ги виня. Стара истина е, че ние затваряме някъде онези, които не разбираме. Отричаме ги, отхвърляме ги. Лудите хора се нуждаят от нашата любов тъй както се нуждае от нея едно дете. Те са деца. Но не непораснали възрастни, а върнали се в детството си хора. Не е достатъчно да сме толерантни към тях. Трябва и да ги закриляме и обичаме като Божии чада.
- Звучиш ми прекалено разумно за луд човек-каза Лора
-Защото ти самата имаш нагласата да видиш разума у мен, а не неговата липса…
Лора прегърна стария човек и видя в очите му толкова любов и радост , които бе виждала само в очите на детето си.