Пред мен стоях аз

- Моралът, моето момиче, е състояние. Ти можеш да го имаш и пак да си грешна. Желанията на душата ти са тези състояния, които тя иска да изпита. Не ти казвам да спреш. Не ти казвам да се противиш. Не! Ти не можеш да избягаш от това. Щом е дошло в съзнанието ти, то ще бъде преживяно от теб. Не се кори! Имаш, имаш морал. Самото чувство за грях, самата мисъл, че вършиш грях-ето това е чувство за морал. Знаеш ли, аз никак не харесвам моралистите. Това е фикция, утопия, дори ще ти кажа, че е простотия. Да! Нормите и правилата на обществото, ако тръгнеш да живееш по тях, то ти ще превъртиш. Защото си жива. Истински жива. А такива хора откачат. Има и други, които нищо не им става. Нищо е силна дума. Те са мъртви преживе. Нима искаш да умреш живеейки?
Старата жена се усмихна и сложи ръка на главата ми. Не можех сега да съм напълно сигурна, че разбирам. Та аз бях една жена на средна възраст, която бе лудо влюбена, но не в мъжа си. Това бе друго. Всичко това трябваше да има край. Всъщност края идваше. Трябваше само да разбера дали внушеното ми чувство за морал ме спираше или аз всъщност не изживявах любовта. Много малко хора си задават този въпрос. Много мислех, това винаги е било проблем. А как обичах да се съдя... В такива моменти отивах при баба си. Тази жена имаше бурен живот. Истински човек. Живял така, както тя самата е искала. За нищо не съжаляваше. Завиждаха й. Като че ли някой ги спираше да направят същото... Няма такава мъка в живота на един човек от тази да не е живял себе си.
Усмихнах се на свой ред и аз. Знаех, че ще разбера. Човек винаги дълбоко в себе си знае всичко. Толкова бе просто. Само трябваше да отгърне пластовете мъгла от норми и правила, от заучени клишета, от прочетени грешни книги. Как обичах да чета. Всяка една книга, която ми даваше баба попивах и знаех, че там, точно там ще намеря нещо от себе си.
Пред мен стоях аз. Винаги е това. Друго няма. Засмях се на това. Боже, друго няма...Както винаги аз реших да се впусна с цялото си същество в това предизвикателство и да разбера дали то е моето. Отпуснах мислите и сетивата си. Бях само аз. Другите със своите представи за мен ги нямаше. Така се прави. Засмях се отново. Глупостите ми нямаха край...Видях се в ръцете на единия и в тези на другия. Нима можех да избера?
Реших да се изпробвам до крайност. Минаха дни и аз разбрах, че човек никога няма насита. Остава единствено топлината в края на деня. Стигат ти две ръце, които да те обичат. Но онази любов, която е тиха, непрентенциозна, обикновена, топла, , от която знаеш защо си тук. Но лудостта? Ех, нужна е. но не бе за мен. И все пак... Нещо ме караше все още да искам да се чувствам луда и грешна. Този наш трепет по греха. Ах, колко сладък е плода на грешното дърво!
- Добре дошла отново при мен...-чух гласа на съпруга си.
Бог бе отличен комедиант.