Вечерта на откровението

Тогава я видях. Идваше точно към дома ми. Знаех, че ще дойде. На вратата се почука и аз не можех да се събера, за да отворя вратата. А трябваше. Тя трябваше да знае.
Погледът на тази жена бе една печал. Дълбока, дълбока печал. Виждаше се, че едва се държи.
- Аз съм жена му. Прекрасно знаеш коя съм.-очите ме стрелнаха по тялото и аз изтръпнах.
- Влез. Знам коя си...
Мълчанието между две жени винаги говори толкова силно, че шумът не можеше да се понесе от сетивата.
- Знам, че е лудост, но искаш ли вода?-попитах аз, защото... а и защото не можех повече.
Очите се усмихнаха. Понякога разбираш стойността на един човек само от топлотата в неговите очи.
-И ти имаш нужда... Донеси една кана.
Излязох от стаята и видях, че треперя. Никога не съм изпитвала страх. Само от спиране на тока в нощ на буря. Треперех. Очите заговориха:
- Знам, че ще прозвучи идиотско, но имам молба към теб. Виждам защо мъжа ми е луд по теб. Ти си красива, стилна, очарователна, добра и много, много човечна. Знам също така, че в друг случай щяхме да сме приятелки до гроб. Знам толкова много за теб колкото ти самата не знаеш. Чета по устните му, по дъха му, по лицето му, по дрехите му. Той те обича. Но... ние сме заедно от деца. Аз не мога да обичам друг човек тъй както обичам него. Знам и защо и ти го обичаш. Знам обаче , че красотата ти ще има край. Страстта е илюзия. Аз също я имах и знам, че и ти ще я загубиш. Остави го...очите ме молеха.
Спомних си как като дете стисках една икона в ръката си и се молех за тате. Да оздравее. Бог обаче имаше други планове... Ето, че тези очи имаха същия онзи пламък, същия онзи зов за милост. Тогава осъзнах, че за тези очи аз съм почти всичко...
- Мисля, че разбирам-промълвих аз.
Никога не можеш да кажеш, че разбираш друго човешко същество. Ти трябва да си изживял същото. Иначе просто си лицемер. Не исках да съм лицемер. Очите продължиха да говорят:

- Знаеш, че искаме да имаме дете. Какво ли не опитвахме. но сега имам надежда. това е последния ми шанс. Намерих метод, скъпо е , но имам парите. Той обаче е луд по теб. Има нещо, което го държи тук и знам, че това е самата ти същност. Не го виня. но аз говоря за дете. Моля те, остави ми го!-очите се разплакаха и капките падаха по онзи същия под...
-Оставям ти го-се чух да казвам аз. Никога не съм искала да ти го взема. Любовта си е любов.
Жената стана и тръгна. На вратата се спря. Обърна се и ме прегърна.
- Ти, ти си прекрасна! И благодаря!-очите говореха повече-...
Вратата се затвори и аз знаех, че ще се справя. Отидох в другата стая, където беше то. Кротко спеше. Изведнъж се събуди и ми се усмихна. А после се разрева. Никога, никога не знаеш какво иска от един свят едно малко бебе.