Бряг

Морето си знаеше неговата. Идваше и си отиваше. И пак идваше. Неистово желание за докосване и отдръпване. Една игра, на която и хората бяха способни. Тя се взря в хоризонта, там, където морето не искаше и да знае за брега. Така изглеждаше. Също като хората. И някъде морето полудяваше. Отделяше част от тялото си и го хвърляше в обятията на брега. С цялата болка от това, че ще се отдръпне, за да го направи отново. Но с хората не беше така. При тях всяко нещо има край. Човек се насища на едни обятия. После си търсеше други-по-добри, по-неразтворени, и колкото се може убиващи. Стана й смешно. Да, хората можехме до втръсване да съзерцаваме морето и да копнеем по любовта му към брега, но нямаме силата да се връщаме отново и отново към един и същ бряг.
Огледа се наоколо и видя възрастна жена, която не отделяше очите си от лудешката игра на морето. В този ранен час нямаше никой друг наоколо. Дамата се обърна към нея и й се усмихна. Тя се приближи.
- -Лудост, нали?-топлите очи на възрастната жена се взряха в нейните и после отново потънаха в следващата вълна.
-Това си мислех и аз.-отвърна Лора и седна до жената.
-Аз съм Мария. Приятно ми е!-дамата отново се усмихна.
-Лора.
-Винаги рано идвам тук и го гледам. Не мога да се наситя. И предполагам така и ще си ида от тази земя. Неразбрала нищо от живота и от душата на морето.
-Ние си оставаме неуки за промисъла. И това донякъде е част от него.-Лора се помъчи да се усмихне.
-Преди много години това море ми донесе любовта на живота ми. Запознахме се на брега му .Но някъде навътре, сърцето му ми я отне. Всяка година идвам по това време тук, за да го наблюдавам и да се питам. Въпроси, които нямат отговор.
-Какво се случи?-осмели се да попита Лора.
-Съпруга ми…той просто влезе в морето за да спаси давещ се. И повече не се върна.
-Съжалявам!-прошепна Лора.
-Да, и аз. На нас ни се дава и ни се взема. Мислех си, че двамата с него сме разгадали тайната на морето в неговата лудост. Но то ревнуваше от нас.И в крайна сметка тайната си остана. Омъжена ли си?
-Все още да, но е въпрос на време. Мъжът ми се устреми към друг бряг. Казва, че няма вина, просто любов. Не знам дали да му се сърдя.
-Не знаем кое е любовта, докато не застанем в лице с нея и не се запитаме можем ли да си представим живота без това й лице. Правила ли си го?- попита Мария.
-Не, не съм.Въпреки, че само за това мисля.
-Направи го. Можеш да го сториш точно тук, наблюдавайки танца на това лудо море.
Лора се замисли. Някъде навътре в себе си тя знаеше. Ние често бъркахме привързаността с любовта. Но кое е от двете е лицето на живота? Тя бе привързана към мъжа си. Но можеше ли да живее без него? Все още болката от изневярата му и категоричното му решение да я напусне бяха пленили ясния й разсъдък. Отхвърлената жена е болката на Бог по самия себе си. Или бе точно обратното!
Нима тя искаше от един простосмъртен да обича като едно море? Тя знаеше, че вечната любов е само илюзия.
-Вечната любов не е илюзия, момичето ми-прочела мислите й Мария отново се усмихна. Тя просто ни се случва само веднъж. И знаеш ли къде е номера? Да я познаем, че е тя. Изневерата нищо не значи. Мъжете понякога са просто завоеватели. Ще покори и другата и следващата. Ще има разбити сърца и сълзи. История, стара като света. Някъде по пътя си обаче, той ще разбере за себе си. И ще направи своя избор. Не ти казвам да седнеш и чакаш. Върви, опитай каквото можеш от тази проклетница любовта и ще разбереш.
Лора почувства, че я обзема нов порив за живот. Всъщност, тя точно това и чакаше. И нямаше да губи и минута повече в самосъжаление.Тогава тя осъзна едно. Да, можеше да живее без съпруга си. Нима той не бе онази любов? Напълно бе възможно. Двете жени отново се взряха в морето и се мъчиха да доловят шепота му.
А то разказваше за една невъобразима за човеците вечна и единствена любов към един и същи бряг. Две жени, всяка по своему обичаше и мразеше това море. Защото то толкова приличаше на хората. И толкова бе различно
от тях.