Имаше нещо, което го тревожеше, но бе неясно като ярък пламък на догаряща свещ. Нещо догаряше. Нещо изчезваше. Имало ли го е? О, той помнеше. Спомените ни са онзи откровен майтап на мозъка, който с нескопосания си хумор ни хвърляше в безпаметни нощи и пулсиращи от живот дни. Смеехме ли се? Зависи, зависи. От нашето днес. А днес бе студено. Като прииждащ януари.
Всъщност той отдавна налучкваше нещо. Любовта знае. И Бог, този майтапчия му бе дал интуиция за да може той да знае. Беше смешно от една страна. Фантастично. Той не бе като повечето мъже. Нежен, чувствителен.Знаеше, че това не бе мечтата на жена му. Тя кипеше от някаква странна енергия, непрекъснато търсеше тръпката, лудостта. Не можеше да я разбере. Той просто бе едно голямо спокойствие, насред пожар. И все пак той знаеше. Истината има досадния навик да се смее истерично. Когато се покаже в цялата си наивност. Защото тя не знае, че ние сме готови да убием, но да не я гледаме. Нямаме очите. Ние сме слепи, суетящи се около своята луна гладни вълци. За истината сме гладни, но сме преситени от лудешкия танц на собствените си лъжи.
Тя стоеше в интернет почти постоянно. Не работеше. Забеляза, че я обхващаше бяс когато спре интернета . Бяс, който обезобразяваше душата й и той знаеше, че свещта догаря.
Влезе в своя профил в социалната мрежа. Ето я и онази лудата. Постоянно му пишеше. Тя пишеше стихове, разкази. Четеше ги е меко казано. Имаше някаква стихия в тази жена. Стиховете й бяха хем непорочни, хем изпепеляващи. Разказите й-беше го срам да прочете. Но ги поглъщаше. После, омърсен, изтощен си казваше, че повече няма да чете. Тази бе луда. Отде ли му се лепна? Само да види какво е написала днес и затваря това чудо. Не беше много много по интернет. Защо да не я накара да си покаже лицето? Какви са тези цветя и глупости? Ще й го каже. Писа й. Получи усмивка. Тази жена си играеше. Поредната луда. не му трябваше подобна глупост. Той си имаше жена. Каква жена! Всички му казваха, че е уцелил шестицата с нея. Отдавна не го бяха правили. Не знаеше на какво се дължи. Дете, работа. Тя беше толкова далече от него. Тя живееше в интернет. Дори веднъж му каза, че... в интернет намира нещото. Което я кара да е жива. Как можеше да се случи подобно нещо? Той не знаеше.
Ще пише пак на лудата. Майната му на всичко. Попита я дали иска да се видят. Тя изпрати смях. Ама такъв смях, че запълни целия екран. Луда. Сигурно си мислеше, че той я сваля. Сваляше ли я?! Де да знаеше.
Ето и последния й разказ. За някакви перверзни очи. Мръсница. Не бе като жена му. Ще затвори това чудо.
Тогава тя му изпрати снимка с лика си.
Беше. Беше жена му.
Няма коментари:
Публикуване на коментар