Живот

За Ана животът се обърна с краката нагора от вчера. Тогава разбра, че е болна от СПИН. Още не можеше да повярва. Беше млада, на 25 години и целия живот бе пред нея. Мислеше си, че просто няма смисъл да се бори. Не и се искаше да живее с тази болест. Защо на нея? Защо точно тя? Беше сърдита на Бог. Толкова му беше ядосана. Плачеше и го питаше защо. Отговор не получи. Ридаеше, защото искаше живот. Искаше да се разхожда, да чете книги, да се вижда с приятели, да се радва на красотата. Ана бе художничка и имаше усет за красивото. Осъзна, че това най-много иска, да рисува. Нямаше нужните средства да се бори с болестта. А и не вярваше, че някой ще и помогне просто така. Реши да рисува. Но от картината, която се получи се излъчваше толкова болка и мъка, че тя я скъса. Това не беше тя. Бавно, бавно щеше да умира. Това не можеше да приеме. Не искаше да вижда съжаление в очите на приятелите си и своите родители. Не, не можеше. Излезе да се поразходи в парка. Толкова деца, смях и игри, толкова живот... Толкова красота! Ах, каква красота! Дали в отвъдното ще има красота? Изведнъж осъзна, че я радват дребните радости, дребните наглед неща. Искаше живот, толкова много го искаше. Прибра се и отново заплака. По-добре да не трови с болката си никого... Тя просто сама щеше да си иде от този свят...
Взе ножа и преряза вените на ръцете си. Бликна кръв... Изведнъж телефона звънна. Стори и се безсмислено, но реши да го вдигне...
-Ало, Ана Димитрова ли е?
-Да , аз съм-промълви Ана.
-Обаждаме ви се да ви съобщим, че е станала грешка с резултатите от изследванията. Нямате СПИН. Съжаляваме, имаме нови колеги и стават такива неща.Чувате ли ме? Ало? Там ли сте?
-Да, тук съм, благодаря!-едва промълви Ана и затвори.
После бързо се съвзе и уви ръцете си с колкото се може повече плат и повика Бърза помощ.
Когато дойдоха, тя все още бе жива и усмихната. На личето и личеше толкова спокойствие, такава радост, че изглеждаше невероятно в очите на лекаря от Бърза помощ. Една самоубийца , потънала в радост...
Да, тя щеше да живее. Благодари на Бог, който не беше я изоставил. Какво изпитание, мислеше си тя...
-Сега съм друга, много по-силна отпреди. Обичам те, Животе!-каза тя и после заспа.
Събуди се в болницата и около нея бяха всичките и приятели, както и родителите и.
-Прекрасно е да си жив! Ценете всеки миг от живота си, защото той е дар. Безценен дар!-каза Ана и се усмихна.
Това беше най-щастливата усмивка на света...
А навън бе тъмно. Ана не видя как една звезда падна от небето...

.