Крайности

Кое е по-редно или по-правилно, да бъдеш докрай откровен или да си деликатен и да спестиш малко от твоята истина? Не зная кой е отговора. За себеси съм избрала средата. Най-трудно е да си там. Крайностите не водят до никъде.Не и до отговор. Не и до смислен резултат. Аз лично съм докрай откровена само с един човек, но неговото съзнание е отворено и повдигнато до степен такава, че не се "засяга" от моите честни думи. С другите хора избягвам дасъм крайна в откровеността си. Да си деликатен мисля, че не е лошо нещо. Но ако човекът отсреща иска от теб да си му истински приятел, то деликатността мъничко отстъпва на истината,  твоята разбира се истина за нещата. Хората по мои наблюдения не обичаме да ни се казва прямо в очите някоя истина. И с право донякъде. Разбирам това. ние се чувстваме "засегнати", но всъщност човекът отсреща просто ни показва къде е нашата съществуваща вече рана, който той е "докоснал" с думите си. Все пак аз предпочитам да говоря откровено. Смятам, че това е истинския път, пътя на сърцето.  Не ме интересува особено дали повече няма да ме харесват, след като съм изрекла моето виждане за нещата. Особено, ако съм помолена да помогна. Хората, които не искат да чуват истината ще останат заслепени дотогава, докато сами не стигнат до нея. Дори и ти да им я казваш, ако тяхното същество не е готово за тази истина, те никога няма да я възприемат. Така че въпреки, че гледам да следвам златната среда във всички аспекти от живота си и да приемам както хубавото така и лошото, ето че и аз понякога излизам от тези рамки и ако трябва да съм честна предпочитам откровеността. Искам да са честни с мен. Ако мога ще видя истината. Ако ли не, ще се лутам в моите си илюзии за себе си, дотогава докато не ми се отворят очите. Според мен е богатство да имаш човек, който би ти казал истината прямо.