Старицата

Ирина взе книжката с любимите си стихове и тръгна към парка. С детето си тя редовно го посещаваше, но все бе заета да наблюдава игрите на малкия и не можеше са се порадва на тишината на малкия град. Хората уморено вървяха, всеки за някъде, като че ли носеха целия товар на света.Всичко в тази държава бавно умираше. Бедността бе накарала и мъжът й да замине в чужбина.

Ирина седна на една пейка и се зачете. Искаше и се да избяга от всичко около нея, да не вижда и чува воплите на толкова изстрадали хора. А тя ги виждаше. Хората, обезверени, носеха болката от мизерното си съществуване на лицата си.

До нея седна една възрастна жена с бастун.Заговори я.

-         Добър ден, момиче! Може да поседна тук, нали?

-         Разбира се! Добър ден!-отговори Ирина.

-         Четеш ли моето момиче? Чети, чети. Аз казвам на внуците да четат, ама те сега с тези, новите неща, компютри не им е до четене. А едно време не беше така.Обичахме да четем.-каза жената.

Старицата се разговори. Ирина я слушаше с трепет. Обичаше да разговаря с възрастни хора. Толкова истински, отдавна свалили маските си.Имаше толкова мъдрост в думите им. Ирина попиваше всяка дума и застиваше от удивление. Защо младостта е толкова своенравна, горделива? Защо трябва да остареем, че да се държим като хора…

Жената говореше за живота си. Толкова естествено. Попита Ирина дали е омъжена, има ли деца. На Ирина и се прииска да сподели. Тя разказа на старицата как мъжът е заминал в чужбина и тя сама отглежда сина им. Беше и трудно. Разказа също как някаква празнина се намести в отношенията и с мъжа и напоследък. Болеше я от поведението на съпруга й  , който очакваше от нея да се справя сама с всичко, без да чака помощ от никого.

-         Да, моето дете, чужбина дава, но и взема. Трудно ще ви е известно време, но все се намира начин нещата да се оправят. Ако смятате и вие да заминавате с детето трябва да знаеш, че болката на отскубнатия корен е много силна. Не е за всеки, моето дете… А дето казваш за отношенията с мъжът ти, разстоянията понякога са проверка за това доколко сме готови да обичаме. Знаеш ли, моето момиче  любовта при нас, хората е странна работа. Хем дава, но и хем взема. Ако не си готова да вземе от теб, не може да ти се случи.В компромисите е ключът за успешен брак.Хората сме много различни. Но всички искаме да ни обичат. А готови ли сме да свалим една мера от гордостта си? Ето там трябва да се помисли.

На Ирина и се прииска да разкаже всичко на тази жена.Как всъщност болестта й е причина нещата да се променят напоследък.

-         Знаете ли, аз съм с психично заболяване.-каза Ирина.

-         Всички сме с психични заболявания, дете.Едни от едно, други от друго.Животът е такъв. Но се крием да не би някой да го разбере.Не се срамувай и не се кори. Каквото Бог дал…Всички сме една голяма болка. И всичко идва от страха да не би да не ни приемат. Представяме се не такива, каквито сме всъщност. Играем роли. А после театърът не ни харесва…Бъди себе си, моето дете. Вярваш ли в Бог?-попита жената.

-         Да, вярвам.По особен, мой си начин-отвърна Ирина.

-         Хубаво.Днес младите в нищо не вярват. Вярата в доброто да ти е опора, дете.

Бог ти е дал сърце, с което да чувстваш. Не пренебрегвай чувствата си! Те ще те водят.Там, където е мястото ти. Но ти защо плачеш?

-Докоснахте душата ми. Благодаря!-каза Ирина.

-Поплачи си мило дете. Така всичко ще излезе…

Ирина изтри сълзите си и хвана ръката на жената.

-Благодаря Ви, от сърце! Имах нужда да поговоря.Да излея болката си. Да излезе душата ми от тъмното…Сега се чувствам вече като птица с криле. Бог да ви благослови!

Старата жена се усмихна. Топлината от усмивката й влезе в сърцето на Ирина и там се отвори място за една стара непозната жена, съхранила човешкото  у себе си.