вторник, 17 декември 2013 г.

***

Имам си една папка на компютъра, която съм нарекла тетрадка за чувства и в нея записвам всичко, което ми идва отнякъде... Това, което споделям в нея, в повечето случаи споделям и тук, в блога. Наскоро създадох страница във Фейсбук, където публикувам почти  всичко, дето е в блога ми. Но от самото съществуване на страницата аз се чувствам неспокойна. Нещо не се връзва с мен. Като че ли предпочитам да си пиша тук и който иска да ме чете... То не че и във Фейсбук не е така, но като че ли като имам такава страница се задължавам да пиша и то наистина хубави, стойностни неща. А аз не мога така. Нещата или се случват или не. Насила нищо не става. Една приятелка ми каза: "ако не можеш да дадеш душа на едно тяло, не го създавай". Та и аз със страницата си по същия начин. А и разбрах, че нямам самочувствието да пиша в страница. Не знам. Може би бъркам някъде, но най-вероятно ще изтрия тази страница. Чувствам се  неспокойна.Остава само това място тук, където се чувствам свободна да пиша и казвам каквото искам. Променлива съм. Един ден искам нещо, но после разбирам, че не е за мен. Но докато не опиташ, не преживееш нещо, няма как да го разбереш наистина. Мъчно ми е за моя си, стария блог, който заради баща ми трябваше да изтрия. В него наистина се чувствах, че споделям. Имах обратна връзка и искрено се радвах на всичко, което се случваше в блога. Надявам се и тук да стане така.
И все се питам доколко можем да разкрием от себе си? Не губим ли от магията така?...

Публикувано от в

1 коментар:

  1. Анонимен16 януари 2014 г. в 5:59

    Здравей , не се тревожи , няма как да пресъхне извора от който блика емоционалната ти енергия .
    Ти си пълноводна река а времето не съществува , вслушвай се в ромона на водата и вярвай в нея ...
    Цитирам ти Херман Хесе "Сидхарта" :
    Онова, което бе казал на Гаутама, че съкровището на Буда и тайната му не е учението, а неизразимото и непредаваемото чрез учението, което той е преживял в часа на своето просветление — това бе състоянието, което бе тръгнал да търси, да преживява, и което сега започваше. Сега той трябваше сам себе си да изживее. Наистина той отдавна бе осъзнал, че същността му е Атман и че е същата вечна същината, от която бе Ерахман. Но никога не бе успял да намери изцяло същността си, защото бе искал да и хване с мрежата на мисълта. Нито в тялото, нито в играта на сетива бе това Аз, то не беше и в мислите, нито в разума, нито в заучената мъдрост, нито в заученото изкуство да се правят заключения и да се създават нови мисли въз основа на вече премисленото. Не, и този свят на мислите принадлежеше към този свят и не водеше до никаква цел, и когато се убиваше случайното Аз на сетивата, за сметка на него се издигаше случайното Аз на мислите и учеността. И мислите, и сетивата бяха красиви неща, и зад двете се криеше крайният смисъл, и двете заслужаваха да бъдат чути, и с двете заслужаваше да се играе, нито едното, нито другото не биваше да се пренебрегват, нито да се надценяват, и от двете трябваше да се възприемат тайните гласове на откровението.
    Той не желаеше да се стреми към друго, освен към онова, към което му заповядваше да се стреми гласът, не искаше да се спира пред нищо, което не му сочеше гласът.
    ... Той бе чул глас -гласа на собственото сърце .
    Сърцето му, изворът на неговата същност.

    ОтговорИзтриване

Абонамент за: Коментари за публикацията (Atom)