На път...

Понякога всичко ти писва и си казваш-ще се махна. Взимаш си шапката и отпрашваш с най-бързия влак. Или първия попаднал ти… Отиваш там някъде, нарамил се себе си. А товарът толкова много тежи.. Тъги, вини, спомени,. По някое време се събуждаш като от сън и си казваш, че за да идеш някъде и там да е друго, трябва да изхвърлиш нещо от себе си. И започваш да хвърляш. Пътя се постила от толкова много боклук. Излишен товар, който си мъкнал с години със себе си. Ограбващи те хора, спомени, минало. Вини. Толкова много вини към самия тебе си. Как е могло да бъде по друг начин…Но не! Всичко е станало така, както ти най-добре си се бил справил според това, което си разбирал от живота. Така че, хвърляй! Хвърляй всяка изцеждаща живеца от теб  вина. Слушаш този тих гласец у себе си и хвърляш. Изведнъж ти става леко. Душата ти полита там горе с птиците и те поглежда спокойна и хрисима. Нямаш друг избор , освен да се заровиш още по-надълбоко в себе си и да извадиш на показ всичките спомени от тежки раздели, от кървави сцени, във всяка една от които ти си плакал. Спомените за рани рано или късно трябва да си идат. Те те задушават, защото от тях ти не даваш шанс на никой друг да се докосне до теб. За да не чувстваш отново болката, която те изгаря. След която не остава нищо от теб. Така че хвърляй и не поглеждай назад. Задържаш си само всяка една поука, която си успял да съзреш от преживяното. После си казваш, че може вече да се огледаш наоколо и …да бъдеш себе си. Скиташ се още там  и там. Нещо изведнъж се набива в ума ти и не ти дава мира. Какво ще правиш тук?

. Преобразен, ти се усмихваш на първото куче на пътя и поемаш по обратния път за вкъщи.