Усмивка

Стоеше там като извадена от някоя картина. Косата й неспокойно се разпиляваше от вятъра, но тя не искаше и да знае. Минаваха хора , всеки запътил се към някаква своя си цел, мечта, блян и просто убиваше деня. Тя не ги виждаше. Вече не искаше да ги гледа и да отгатва кой каква болка изписваше с крачките си. Всеки носеше по някой товар, някой съвсем се прегърбваха и тя го виждаше по изрядната им и изправена стойка. Но вече не. Тя бе вглъбена в собствения си товар. Тежеше й. И като че ли тя бе единствената в този парк, който знаеше, че мъкне грамада на раменете си. Погледна към езерото и погледът й потъна в спокойните му води, сякаш искаше да стигне дъното, там, където са се докоснали толкова погледи.Беше вече на четирсет , а още сънуваше белият кон, който разхождаше принцове, които й се усмихваха. Наяве тя виждаше гъстата  мъгла, спускаща се по лицата на всички мъже, които срещаше. Не виждаше усмивката. Оная усмивка на твоята сродна душа, която не можеш да сбъркаш, защото тогава корема ти се присвива и само мълчиш. И се усмихваш. Болката от самотата всяка нощ лягаше до нея и я стискаше за гърлото като че ли искаше да й отнеме и малкото живот, който й бе останал. Тя знаеше къде е проблема. Тя чакаше онази усмивка. И онзи поглед, в който можеш спокойно да прочетеш себе си. Но това бе някаква рядкост. Някакъв блян. Май просто трябваше да спре да се надява. Ето го и онзи мъж. Седна на съседната пейка. Всеки ден, точно в 11 той идваше и вадеше от джоба си хляб и хранеше гълъбите. Странен човек. Добре облечен, скромно, но с вкус. Тя отвърна от него глава. Просто още един странен човек. Тя отново потъна в мислите си. Езерните води отразяваха нейния копнеж по онзи полъх на живота, в който ти иде да крещиш от радост на средата на парка, сред всички сериозни хора наоколо.

-         Извинете, стойте така, не мърдайте! Ела тук, ела. Точно така.-каза мъжки глас и тя се сепна.

Мъжът бе онзи странния човек. Той хвана един гълъб, който бе спрял на рамото й и го галеше с такава нежност, както се гали любима жена. Мъжът се отдалечи с гълъба в ръка и седна отново на пейката си. Имаше нещо направо налудничаво в тази му любов към тези гълъби. Тя се заслуша. Той им говореше, като ги наричаше по имена и ги докосваше с особена кротост. Нещо падна от джоба на мъжа, но той не забеляза. Като че ли се канеше да тръгне. Тогава тя се обърна към него:

-         Извинете, нещо ви падна от джоба.

-         -Така ли?-каза мъжът. И се огледа.- Благодаря Ви госпожице! И я погледна.

        Животът е някаква шега, помисли си тя. Не смееше да помръдне. Не и сега. Всред пластовете мъгла тя успя да зърне нещо, което я караше да избяга от тук. Защото не можеше да е истина. Бял кон в парка. Глупости. Полудяваше.  В очите на този мъж, тя се видя такава, каквато никога не се беше виждала наяве. Мъжът продължаваше да я гледа. Тя чувстваше как тонове товар слизаше от раменете й и се изгубваше в нищото. Нещо я присви. Точно сега ли? Понечи да си тръгне. Тогава мъжът  и подаде ръка и прошепна името си. Този мъж с гълъб в ръка носеше нещо на лицето си, което я завърза завинаги на тази пейка. Той се усмихваше.