Любов?...

Има дни, в които тя не можеше да проумее живота си. Как стана така? Да има семейство, дете, и едно безпаричие , но всичко дето си го мечтаеха другите, тя го имаше. И не го проумяваше. Не казваше на никой за тези дни. Те бяха болка, а болките не се изговарят, защото нямаме думи. И защото някоя болка е такава, че като че ли никой нямаше да разбере. Беше време, когато тя бе другата жена. Но обичаше толкова силно, че всичко у нея бе разпиляно и тя дълго не можеше да се събере. Глупости, ще кажат другите. Глупост. Кой казва кое е глупост? Ние. А ние много разбираме. Не, тя не си мечтаеше за онзи мъж. Не. Тя бе разбрала истината. А пък истината имаше лошия навик да бъде прекалено грозна. Знаем ли кое е грозно всъщност? И това се питаше…
Имаше болка в душата й от това, че бе разбрала, че всъщност е била използвана в една мръсна игра. Сложно беше. Тя не го обесняваше на никого. Това, което я мъчеше бе следното: можеше ли една силна, изпепеляваща любов да е лъжа? И за кого е лъжа? И защо все още сънуваше по различни поводи онзи мъж? Не разбираше това. Искаше й се да не сънува, да не мисли. Кой отговаряше за тези неща? Бог? Искаше да изпита същата любов и с мъжа си, но това не се получаваше. Нямаше страст. Никога не бе имало. Слез злополучния си допир с огъня, тя срещна съпруга си, който бе абсолютна противоположност на всичко, което бе познала от мъжете досега. Беше кротък мъж, любвеобвилен, добър по душа и много, много кротък. Впусна се в тази любов със съзнанието, че никога не я бе изпитвала. Кротка, но истинна. Беше видяла лицето на любовта не веднъж, но нейното лице бе осеяно с гнойни рани, които раздираха плътта й и тя умираше с всеки дъх. Но тази любов бе друга. И в същото време прекалено спокойна. Сега тя осъзнаваше, че трябва да се пребори с демоните в нея. Бе онази, фаталната жена, зад която всеки се обръщаше. Но беше. Вече –не! Не искаше да бъде и не беше. Правеше всичко възможно да не е. Беше толкова наранена, толкова унижена, толкова смърт носеше този огън, който тя излъчваше с всяко движение. Беше уморена. Превърна се в обикновена домакиня и си се харесваше така. Но тези сънища с онзи дяволски мъж. И с друг, преди него. Дявол. Вече познаваше Дявола и знаеше, че той е приятел с Бог. Идва , за да те разтърси и ти да видиш най-прекия път до Бог. Затова идваше. “ Красотата, мило дете носи и печал. Освен всичко друго. Така сме устроени хората, че искаме да се докоснем до това, дето смятаме за красиво, да му се насладим и после… после да го забравим. Защото не е като нас. Ние не се смятаме за красиви. Ще имаш болка , ще си патиш, но в крайна сметка, ако успееш да отвориш очи в най-тъмното, ще видиш, че точно там ни говори Бог. “ -казваше баба й.
Какво искаше тя от живота? А от своята красота? Не можеше да избяга и от двете.
Защо винаги тичаме към онова, което ще ни причини най-голяма болка?!?
Може би, мислеше си тя, така ние искаме да усвоим най-тежкия урок. Наранени до смърт, с нож забит в плътта ни, ние вървим до онзи миг, в който просто даваме прошка. От дъното на душата си. С най-голямата любов, която сърцето ни може да понесе.
Затова ли бе всичко това? Може би не можем да погледнем любовта в нейното най-чисто лице, ако не сме й простили, че ни е показала най-грозното си? А може би трябва да й благодарим. Как иначе щяхме да разберем, че именно това й лице е истинно?
Тя взе иконата си и прошепна няколко думи. Те дойдоха от непознати за нея дълбини. Тя си прости. Прости и на онези, който забиваха ножа. Защото знаеше, че именно тя е позволила на всичко това да бъде. Да е.
Обърна се и видя съпруга си. Както винаги той й се усмихна и тихо прошепна:
-Обичам те!...