Смях

С всички е така. Идва момент, в който не знаеш точно какво искаш. Или не искаш да знаеш. Така е по-леко. Трудното е да опиташ да разбереш защо по дяволите си се пръкнал в свят, който не разбираш. Никога не намери отговор на това защо му бе на Бог да я измисля. Подозираше го, че и сега я доизмисля. С тонове безсмислие.
Парка бе надупчен от мъртви хора, не знаещи защо са в него. Някои пушеха, защото не знаеха какво да правят с ръцете си. Единствено децата имаха ясен отговор защо са тук. После щяха да пораснат и всичко щеше да се обърка в бедните им главици. Взе тетрадката си и започна да пише. Всеки, който се трови от въпроси относно смисъла си, пишеше. След като напишеш каквото ти е в главата, смисълът изглеждаше като нескопосан виц за маса. Не публикуваше.нещата си. Какъв бе смисълът да публикува? Ако след прочитане на написаното не й бе смешно, щеше да публикува. Един ден.
Смехът над собствените й разсъждения я държеше жива.
- Лельо, какво пишеш?-чу глас и видя пред себе си момиченце на около шест-седем години.
- Пиша нищото, детето ми-отговори тя и й стана смешно.
- Нищото ли? Какво е "нищото"?-заинтересува се детето.
- Това, което е в умните глави. Малка си още да си объркваш главицата с ненужни думи. С кого си тук?
- С баба. Тя не чува добре. Мама е на работа. Не я виждам често. Работата на хората е много важна.
Очите на детето станаха толкова сериозни, че на нея й стана жал.
- Искам да напиша и аз един ден "нищото". Аз ще ставам писателка.
- Добър избор, детето ми. Мога да се съглася, че работата на писателите е важна. Ще бъдеш наистина важен човек.
Очите на детето светнаха.
- Да си важен е много важно!-сериозната физиономия на детето стана още по-сериозна.
На Катя отново й стана жал. Този стремеж на хората към важността на това или онова винаги я натъжаваше. Но да го чуе от едно мъниче...
- Ема, ела тук. Извинете я, тя е много любопитна. Постоянно заговаря хората. Като че ли не сме я възпитавали. Направо не знам какво да я правя-каза една възрастна жена, явно бабата на детето.
- Няма нищо. Нека е любопитна. Това е най-естественото състояние.-отвърна Катя.
- Какво говорите?!? Любопитството е признак на лоша култура. И аз съм чела книги. Хубав ден! Хайде, Ема!
Катя проследи с поглед жената и детето и й стана наистина тъжно. Взе тетрадката си и написа следното:
" В стремежа си да направим от децата си редови членове на обществото ги превръщаме в еднотипни роботи като осакатяваме душите им , хвърляйки ги в капана на собствените ни заблуждения относно това, какъв трябва да бъде съвременния човек. Онзи човек, който добре ще се приспособи към едно болно общество от нескопосани идеали с напълно унищожени естествени пориви на своята душа. "
Както винаги Катя прочете написаното в очакване на смеха. Но той не идваше. И едва ли щеше да дойде.