С вкус на море

Беше разпуснала косите си и те играеха със слънчевите лъчи на мижанка. Точно на мижанка. Стана ми по детски доволно от гледката. А гледката си я биваше. Очите й се рееха в утринните вълни на заспалото море, а в зениците й се отпечатваше онзи неясен копнеж на вълната по брега. Беше обгърнала с ръце коленете си и просто гледаше. Дали има просто гледане? Не мисля. Като че ли всеки момент щеше да се слее с вълната и нейния шепот. Не исках да я притеснявам. Стигаше ми само да я гледам. Дотогава! Докато тя не извърна внезапно лице срещу мен и кафевите очи не ме пронизаха до дълбините на съществото ми. Очите се усмихнаха. Не знаех какво да сторя и се усмихнах и аз. Не знам на какво. Хората понякога се усмихваха в желанието си да покажат колко смешни картинки виждат очите им. Навярно бях смешен. Даже съм сигурен, че съм. Още от малък децата ми казваха, че не приличам на човек. То кой ли прилича.
Очите не спираха да се взират в мен и аз усетих, че сърцето ми ще забрави как да се върне в нормалния си ритъм. Може и да му има нещо. Правих си разни изследвания и нямаше нищо обезпокоително, но то си прескачаше отвреме навреме и ме убеждаваха, че е безобидно. Като че ли знаем кае е безобидно.
Очите ясно ме подканваха да се приближа. Не че знаех какво да направя като го сторя, но тръгнах. винаги тръгвам. Този път знаех накъде отивам.
Заговорихме се и тогава забелязах, че тя имаше чанта, която бе разтворена и от нея стърчаха някакви лекарства. Вцепених се, понеже бях чувал за повечето от тях. това бях психотропни лекарства. Проследила погледа ми жената се засмя с такъв ехтящ смях, че хората започнаха да се обръщат. Обясни ми, че е луда. Като че ли знаем какво е лудост. Никога не съм си мислил, че лудостта е болест. Знаех, че това е състояние на духа. Един дълбоко наранен дух. Не обичах да чувам подигравките на нормалните относно лудите и ето, че сега имах възможност да разбера доколко съм прав.
Жената сложи ръка върху моята и ме успокои като обясняваше, че няма нищо страшно. По- страшни са нормалните, които си мислят, че са нормални. Усмихнах се. Хората се усмихват понякога, за да прикрият притеснението си.
- Животът е едно море. Отиваме към някаква своя клада, целуваме я като и отдаваме всичкото си желание за смърт и си тръгваме, без да знаем, че отново ще се върнем при нея. -каза жената и отново се взря в морето.
Имаше прекрасно тяло, което нямаше как да не забележа. Очите ми я целуваха и аз видях как кожата и настръхва от полъха на дъха ми. А бяхме на метър един от друг. Очите ни се срещнаха и аз видях цялото безумство от това да си жив. Усещах, че губя разсъдъка си. Като че ли ми е притрябвал. Притеглих я към себе си и я целунах. Устните и имаха вкус на море. Солта навлезе в тялото ми и облада душата ми. В този момент една вълна се впи в краката ни и аз усетих, че светът сега се прекроява. Не исках да спирам. Солта от устните бавно превземаше всяко кътче на изтерзаната ми от безумна тръпка душа и само Бог знаеше как да нарисува този миг.
Не можех да спра.
- Вярваш ли в морето?- попита жената.
Да бе ме попитала дали вярвам в Бог или в прераждането. Усмихнах се. Хората понякога се усмихват за да прикрият безмълвността си по
неизразимото.