Усмивка / преработен вариант/

Стоеше там като извадена от някоя картина. Косата й неспокойно се разпиляваше от вятъра, но тя не искаше и да знае. Минаваха хора , всеки запътил се към някаква своя си цел, мечта, блян или просто убиваше деня. Тя не ги виждаше. Вече не искаше да ги гледа и да отгатва кой каква болка изписваше с крачките си. Всеки носеше по някой товар, някой съвсем се прегърбваха и тя го виждаше по изрядната им и изправена стойка. Но вече не. Тя бе вглъбена в собствения си товар. Тежеше й. И като че ли тя бе единствената в този парк, който знаеше, че мъкне грамада на раменете си. Погледна към езерото и погледът й потъна в спокойните му води, сякаш искаше да стигне дъното, там, където са се докоснали толкова погледи.Беше вече на четирсет , а още сънуваше белият кон. А той разхождаше принцове, които й се усмихваха. Наяве тя виждаше гъстата мъгла, спускаща се по лицата на всички мъже, които срещаше. Не виждаше усмивката. Оная усмивка на твоята сродна душа, която не можеш да сбъркаш, защото тогава корема ти се присвива и само мълчиш. И се усмихваш. Болката от самотата всяка нощ лягаше до нея и я стискаше за гърлото като че ли искаше да й отнеме и малкото живот, който й бе останал. Тя знаеше къде е проблема. Тя чакаше онази усмивка. И онзи поглед, в който можеш спокойно да прочетеш себе си. Но това бе илюзия. Някакъв блян. Май просто трябваше да спре да се надява. Ето го и онзи мъж. Седна на съседната пейка. Всеки ден, точно в 11 той идваше и вадеше от джоба си хляб и хранеше гълъбите. Странен човек.. Тя отвърна от него глава. Просто още един странен човек. Тя отново потъна в мислите си. Езерните води отразяваха нейния копнеж по онзи полъх на живота, в който ти иде да крещиш от радост на средата на парка, сред всички потънали в умопомрачителната си сериозност хора наоколо.
- Извинете, стойте така, не мърдайте! Ела тук, ела. Точно така.-каза мъжки глас и тя се сепна.
Мъжът бе онзи странния човек. Той хвана един гълъб, който бе спрял на рамото й и го галеше с такава нежност, както се гали любима жена. Мъжът се отдалечи с гълъба в ръка и седна отново на пейката си. Имаше нещо направо налудничаво в тази му любов към тези гълъби. Тя се заслуша. Той им говореше, като ги наричаше по имена и ги докосваше с особена кротост. Нещо падна от джоба на мъжа, но той не забеляза. Като че ли се канеше да тръгне. Тогава тя се обърна към него:
- Извинете, нещо ви падна от джоба.
- -Така ли?-каза мъжът. И се огледа.- Благодаря Ви госпожице! И я погледна.
Животът е някаква шега, помисли си тя. Не смееше да помръдне. Не и сега. Всред пластовете мъгла тя успя да зърне нещо, което я караше да избяга от тук. Защото не можеше да е истина. . Глупости. Полудяваше. В очите на този мъж, тя се видя такава, каквато никога не се беше виждала наяве. Мъжът продължаваше да я гледа. Тя чувстваше как тонове товар слизаше от раменете й и се изгубваше в нищото. Нещо я присви. Точно сега ли? Понечи да си тръгне. Тогава мъжът и подаде ръка и прошепна името си. Този мъж с гълъб в ръка носеше нещо на лицето си, което я завърза завинаги на тази пейка. Той се усмихваше. Тогава тя инстинктивно се отдръпна. Човек винаги бяга неистово тогава, когато животът му поднасяше това, което наистина търси.
-Виждам, че бързате. Успех там, където искате да отидете.-мъжът се обърна и седна при своите гълъби.
-Аз... аз, нямам работа.-промълви тя.
Мъжът я погледна.
- Тогава елате при мен и гълъбите. Всъщност аз рядко хапя.
Тя седна до странния човек и започна да се взира в гълъбите. Те се наредиха около нея, по нея и тя усети това, което можеше да се усети само в досег със една птица. Непреходно чувство на свобода. И на желание да бъдеш напълно естествен с някого. С човек. Най-трудното занимание на хората, откакто свят светува.
- Да си естествен с един човек е най-голямото ни желание. Всъщност дори любовта не може да постигне това. А ние се надяваме точно тя да ни спаси от този ни стремеж. Обичам животните като всеки един човек. При тях Бог се е постарал да вложи цялата тайна на естествеността.-прочел мислите й странникът отново се усмихна.И продължи.
Наблюдавам те от доста време. Търсиш нещо, което непрекъснато е пред Теб.Вярвам, че Бог ни тика в очите непрекъснато това, което търсим. Но ние сме безумни инати и винаги гледаме някъде встрани или далеко, далеко от това, което е точно пред нас. Видях, че ти най-сетне се стресна от съня. А можеш ли да продължиш нататък с ясното съзнание и вяра, че това е което си търсила?
Тя разбра, че този човек имаше явно навика да е безумно откровен. Той я гледаше. Странните му топли очи я пронизваха до същината на душата й. Тогава тя си каза, че ако сега полудяваше, то нека това бъде нейната лудост в прозрачния й живот, дори този миг да е нейния последен.
-Аз... аз търсех теб.-чу се да казва тя.
- Видя ли, Лорънс, казах ти, че някой ден езерото ще върне погледа на тази красавица и той ще потъне в моите очи. А ние с теб никога, никога няма да го пуснем обратно, нали?- мъжът говореше толкова топло на гълъба, че тя знаеше, че дори всичко това да е най-голямата й грешка, то тя ще я изживее с ясното съзнание, че истински е живяла.