Капан за пияни души

Отвън имаше вид на затвор, но не бе. Една нищо и никаква психиатрия. Влязох с ясното съзнание, че ще се подтисна. Всички така казваха. Лудостта подтиска.Бях изпратена да напиша репортаж за една психично болна жена, която в дните на трагедията с потопа бе избягала и бе в челните редици на доброволците във Варна. Посрещна ме директорката. Жена на средна възраст с изрядно изгладен костюм, изрядна физиономия и изряден говор. След разменените любезности ние се отправихме към изолатора. Попитах защо там и ми бе обяснено, че жената, заради която съм тук по правилата трябваше да е там. Нарушила ги е. Безумието на изрядните хора вече не ме впечатляваше. Влязохме и аз помолих да останем сами. След кратък размисъл, който в нормалните глави водеше до празни умозаключения, директорката все пак отстъпи.
Пред мен стоеше жена с красиво лице. Очите ме погледнаха спокойно и се усмихнаха. Топлотата им навлезе в мен и аз знаех, че общото между нас ще вземе връх и ще се разкрия. Винаги съм знаела, че не съм нормална. Но просто не ми личеше...
Не знаех откъде да започна. Когато си пред спокойствието на истинността в теб бушуват всички неврони и ти не знаеш кое по дяволите има значение и кое няма. В думите. В израза ти. Във всичко.
Представих се и казах защо съм тук. Исках тя да ми разкаже не защо е решила да ходи да помага, а да ми каже как се чувства.
-Добре съм. Човек знае кога е добре. Независимо от това, че наоколо му повтарят, че не е. Всъщност от всички лекарства, с които ме упоиха, аз нямам съвсем ясен разсъдък и говорът ми е нарушен, но иначе, някъде дълбоко зад всичко това съм аз. Да видиш човека отвъд всички прийоми на съвременната психиатрия е изкуство. -жената отново се усмихна и аз знаех, че това ще е най-трудния разговор в живота ми.
- Защо си в психиатрия?- попитах най-сетне аз.
- Това е дълга история. Накратко аз бях влюбена в неподходящ човек. Разбира се във всяка баналност има и един абсурд. Но не всеки го забелязва. Абсурда беше, че обичах душите и на двамата-на жена му и неговата. Казват му раздвояване на личността. Имах много силно чувство за морал, за грях и в същото време бях влюбена до смърт. Това е. Човек може да се разболее от всеки един абсурд в живота си. Някои обаче сме прекалено чувствителни и превъртаме. Сега всичко е зад гърба ми. Моята пияна душа сега се мъчи да живее въпреки опиятите тук... Животът за някои хора е просто капан за пияни души. Не можеш да избягаш от него, а си пиян, дълбоко пиян от него. Но и това е дълга история.
Очите на тази очарователна жена станаха безкрайно тъжни. Реших, че трябва да сменя темата и да заговорим за нейното дело като ангел за всички онези бедстващи хора, на които тя с риск за живота си е помогнала. Помолих я да разкаже повече.
- Няма какво да се каже за това. Човек трябва да е човек. Много е просто. Толкова книги има изписани за живота, за неговата сложност, неразбирането ни за него, за цялото ни съвремие, че понякога се чудя на всички, които са извън неговия капан защо просто не искат да живеят. Само да живеят. Без много мисъл за това как трябва точно да става това. Обичаш, помагаш, вярваш в доброто, бориш се със злото и то преди всичко у себе си. Все баналности. Ние сме претръпнали към баналностите и търсим тръпка. Търсим нещо повече. Докато не се опияним от това и попаднем в капан. А в него не се живее. В него се умира. Но аз много се разприказвах. Просто отидох и помогнах. Лудостта ми ми помага.
- Вярваш ли в Бог?-попитах аз.
- Да. Вярвам така, както знам, че стоиш пред мен сега. Това е другата ми лудост.
Директорката влезе и каза, че е време за лекарствата и трябва да тръгвам.
Видях в усмихнатите очи на жената сълзи.
-Всичко е наред. Просто капана ще щракне отново.-усмихна се жената и аз знаех, че отново ще дойда тук.
За да избягам. От моя. Моя капан.