Вяра

Жената влезе в църквата, като пристъпваше едва-едва. Беше видимо развълнувана. Запъти се към свещеника, който кротко седеше в единия ъгъл. Той я погледна. Беше добре облечена жена, скромно, но с вкус. Това, което го притесняваше в нея бяха очите й. Нямаше да забрави тези очи. Трескави. Личеше си. На луд човек. Нещо в него потрепна. Той инстинктивно като всеки човек се страхуваше от лудите, но като божи човек знаеше, че Бог не подхвърля току-така изпитанията си и тези хора бяха докоснати от Него по особен начин. И все пак свещеника странеше от тях. Не можеше да потуши болката си от думите им. Някои отиваха толкова далеч в истинността си, че на човек му идеше да бяга, далеч от очите на Господ.… Божии чада ли бяха те? Нима Бог ги изпращаше при нас, другите, за да се опитаме веднъж да се откопчим от примката на разума, която ни бе хванала жестоко и стискаше ли стискаше душата ни...Свещеника винаги в досега си с тях бе под дилема-да избяга далеч или да остане и слуша. Разум и душа.Отново погледна жената.. Беше виждал много вярващи. Някои от тях наистина си лягаха и ставаха с Бог на уста. Очите им, молещи, страдащи, той искаше да утеши. Но тези очи на жената. Толкова категорични в своята истинност. Пронизващи те със своята неподправеност и чистота. Не му се искаше тази жена да идва при него. Знаеше, че нищо добро няма да излезе… Но Бог го изпитваше всяка минута.Изпитанията в живота на един свещеник бяха непрекъснати опити за бягство от разума.
Жената се приближи към него и го заговори със спокоен, топъл глас, който отекна в бурята на мислите му и той се сепна.
-Отче, имам една икона, която е с мен от много дълго време. Не се разделям с нея. Искам да Ви помоля да ми я осветите.
- Разбира се, трябва само да си платите.-рече свещеника.
-Но аз нямам пари. Вижте, казват, че не съм добре. Психически. Мъжът ми е отвън, но няма да ми даде пари за това. Не че не иска. Просто нямаме достатъчно. И друго. Аз не съм религиозна, трябва да знаете това.
-Ще осветя иконата, разбира се. Но не разбирам, какво правите в православна църква, като не сте религиозна?-попита свещеника.
Очите на жената спокойно се взряха в неговите. Спокойствието на истинността те кара да побегнеш далече. Не беше виждал никога толкова истина на едно място.Никой не обича истината си повтаряше той и се осъди за мислите си.. .
-Знаете ли, отче… Аз самата не зная кое е правилно и кое не е. Уважавам вашата религиозност, но не мисля, че Христос е бил религиозен. Не знам. Във всички религии има толкова правила, толкова забрани, че човек се чуди кога ще му остане време да бъде щастлив. А всичко, което Христос проповядва е самата Любов.А любовта не се нуждае от правила. Ние, хората налагаме тези забрани за да укротим бясната си природа. Аз не спазвам правилата на ничия религия. Аз живея любовта. Към другите, въпреки, че ни ги разбирам. Това изобщо не ми пречи да ги обичам. И понеже не съм съвсем сигурна как да се помоля тук, ще си се прибера с иконата си, и ще говоря от сърцето си. Защо я осветявам ли? Защото така й придавам своята признателност.. И защото знам, че макар и да не го разбирам, това, вашето има смисъл. Чудим се как да се докоснем до Бог. В това е въпросът.
-Ти имаш правото да избираш своя път. Но думите на Христос са не само проповядване на любовта, но и начини как тя да се живее. Православието ти дава тези насоки и си мисля, че то е пътя за всички объркани души, които търсят спасение.
- Аз не търся спасение, отче. Христос е мислел, че ние можем да изградим Рая си на Земята, тук. И не мисля, че Бог ще ме накаже някой ден. Не мисля изобщо , че Бог наказва. Бог е самата любов. А любовта не изисква нищо. Аз съм християнка в душата си, но не съм нито такава нито онакава християнка, нито съм мюсюлманка и така нататък. Както Ви казах, ние просто не разбираме думите на Христос и в стремежа си да се укротим от разрушителната си природа измисляме всички забрани и правила. За да се научим да живеем. А трябва просто да се върнем към изначалната си, човешка природа и да обичаме. Когато човек вижда Бог у другите, той няма нужда от правила, за да бъде самата любов.
Жената се усмихна и тръгна. Свещеникът се взря в силуета й, който бързо се отдалечаваше и се сливаше с другите вярващи. Доброто му сърце не позволи на разумът му да мисли сега. Той се обърна към планината от чакащи и наум ги благослови.