Бяс

Пръскаше се по шевовете. От бяс. Бесът в някои хора имаше просто вид на пълна празнота от така нареченото с хубавата дума битие. А небитието и се хилеше. Защото я познаваше. Как знаеше всичките й вопли, страхове, желания, и всичкото онова дето другите наричаха живот. Щеше да се пукне. Дано се пукнеше, си мислеше тя, и нещото най-сетне имаше смелостта да излезе навън. Да го види. Онова, дето не й даваше мира, по дяволите и ангелите и Бога , и Дявола и всичките подобни на този свят..Нямаше нищо против да се включат и тези от онзи свят. Все тая. Смачканото й от липса на живот тяло се гърчеше от болка по неизживяното, нещото, което щеше да придаде някакъв завършен смисъл, някаква идея, някакъв блян или там както му казваха, за да изплува от Мъртво море и да види. Каквото има там да се гледа.. Отпи глътка водка и кола и взе цигара. Много я биваше в пороците. Това го владееше до съвършенство. Димът се стилаше из мрака и търсеше спасение през отворения прозорец. Също като нея. Какво по дяволите трябва да има в един живот, че да знаеш, че си жив? Или пък, че си живял? Не знаеше. Тя не знаеше. Не че не влизаше във Фейсбук, където всеки знаеше как се живее и затова по цял ден висеше там, не че и тя не го правеше. Не че не четеше книги. Четеше .Кое? Кое бе чувството за завършеност? Кое бе чувството за удовлетвореност? Не знаеше, тя просто не знаеше. Сипа си пак. Майната му. Животът щеше да продължи да й се хили отстрани, без да може тя да го усети. Почна да се смее. Разбира се, че имаше защо. Един истински тъжен човек знае и може да се смее. Бесът й не искаше и не искаше да покаже лицето си. А тя жадуваше да го види. Дали да не опита да полудее? Как ли се полудяваше? Подозираше, че това е дар, разбира се, че бе дар, а тя не го притежаваше. Ето и онзи изкукал съсед от ляво, с неговия Бах, и всичката тази тъга по красотата на неизразимото творение на Бог. Сипа си пак. Утре не бе на работа.
Не разбра как застана на перваза на прозореца на осмия етаж и гледаше надолу. После просто застана на ръба и гледаше. Имаше някъде живот. Бе сигурна. Имаше и толкова светещи прозорци, крещящи от някакъв уют, който. Просто който. Мозъкът й контролираше Духа й и тя знаеше, че този път няма връщане назад. Щеше да го направи. Бесът нямаше да се покаже. В този миг Бах зазвуча все по-силно и по-силно. Прихна да се смее. Да, красотата не можеше да бъде пренебрегната. Дори хората се спираха пред нейната власт. Бог бе отличен виртуоз в спектаклите си на красота. Майната му и на Него. Той не й даде живец. Не че не можеше, а просто не искаше. Щеше. Ще го направи.
- Дай ми ръката си и стъпвай много, много внимателно-чу до себе си глас и видя кукуто отляво.
- Защо правиш това? Знаеш ли кое наистина е добре за мен? Бъди честен! Не! Не знаеш...-тя прониза душата му и продължаваше да виси на косъм.
- Не знам. Наистина не знам. Дай ми ръката си-настояваше кукуто.
Тя го погледна. Не беше виждала по-настоятелен човек. защо му бе? Защо и бе и на нея? Не знаеше.
- Има смисъл да си жива. Знам, че не мога сега да измисля такъв, но има толкова красота , която трябва да бъде живяна. Вземи себе си...-кукуто се запъна и млъкна.
- Спри тази музика!- промълви тя и се видя как подава ръката си в неговата.
Тогава и хрумна, че както липсата на живот в живота ни кара да търсим онзи бяс, който ще ни даде искрата илюзия, заради която да сме живи, тъй и красотата в най-различните й форми като музиката например, ни кара не само да искаме да избягаме от нея, защото ни боли , но в същото време да бягаме след нея, за да й наподобим. Каква ирония на Бог към самия себе си.