***

Надежда четеше любимия си Достоевски. Какво друго да прави?На 38, вдовица с едно дете, което вечно имаше някъде да ходи, тя много често стоеше сама. Самотата имаше своята очарователност. Пълна от към тишина, празна откъм отвлечени и празни думи, тежка като нощ по пълнолуние. Застана пред огледалото. Някъде , дълбоко някъде в тези очи сигурно имаше пламък. Сигурно имаше страст. Сигурно имаше жинот. Усмихна се. Сети се за думите на Мина, че трябва някой път просто така от лудост да облече синята рокля. На цветята. И да излезе навън. Навън имало свят, имало души, имало любов. Така казваше Мина. А Мина, нейната приятелка знаеше как да живее. Беше пълната и противоположност. Уверена, сексапилна, радост и смях. Беше още толкова рано. Ще го направи. Просто ще иде и ще се премени. Щипка лудост на никого не пречи. Всеки си мисли, че лудостта е някакъв бяс, но не бе. Тя бе живот. Облече я. Погледна се в огледалото и замря. Можеше да мине за трийсет годишна, ами да. Стана и срамно. Какво ли ще каже бай Митко? Ами леля Добра? Ох, съседите винаги знаеха как трябва да се държи една вдовица. Изведнъж прихна да се смее. Има време, си мислеше тя, и Господ ще ме осъди. Гримира се и реши да излезе навън.Тръгна, без посока. Празните улици крещяха от собствената си пустота. Тук таме минаваше по някой объркан човек, тръгнал я за цигари, я я за кафе.Насреща и се зададе мъж, около четирдесетте, който втренчено я гледаше. После той се спря пред нея и каза:
-Надежда, това ти ли си? Колко се радвам да те видя!
-Методи, каква изненада! Какво правиш тук?
-Разхождам се, просто така-каза Методи. Ти, ти изглеждаш очарователно! Повод ли имаш някакъв?
Надежда в първия миг замря. Боже, та тя бе вдовица. Трябваше. Трябваше да помисли, че хората ще я накажат за дързостта й. Те така правят.
- Не, аз...просто така. Сигурно полудявам. А ти? Едвам те познах. Какво правиш в тези ранни часове тук, в моя квартал?
-Всъщност аз живея наблизо-каза Методи.
-Така ли?. И как не сме се видели досега?! Странно... Знаеш ли, ще те поканя на кафе у нас. Като съм я подкарала да я карам наред. Ще си приказваме и ще спомним младостта. Съседите със сигурност ще ме линчуват. Искаш ли?
-Добре, ще дойда. Аз няма какво друго да правя днес.-отговори и Методи.
Методи и Надежда бяха съученици. Методи бе най-добрия ученик в класа, но и Надежда беше отличничка. Винаги бяха внимателни един към друг, харесваха се взаимно, но и двамата бяха много стеснителни.
-Кажи, какво стана с теб?-попита Надежда.
-Станах архитект. Работя в голяма компания и не се оплаквам. Плащат добре. А ти?
-Аз станах учителка по литература.-отговори Надежда.
-Знаех си, такава чувствителна душа като теб...
Замълчаха.
Влязоха в дома на Надежда и постепенно разговорът потръгна леко и свободно. Заговориха се за миналото, за училище. Смееха се. И двамата се чувстваха прекрасно. Но всеки един от тях избягваше настоящето. Накрая стигнаха и до него.
-Аз... аз ... искаш ли малко вино?-изведнъж Надежда реши, че този ден е достатъчно луд и тъй и тъй всички ще я корят, то да направи още нещо лудо, достойно за настроението й и душата й.
Методи се усмихна. Надежда беше толкова различна, толкова очарователна.
-Разбира се. Ще пием за днес!
Отвориха старо мерло и решиха, че може би няма да е зле да попушат. И двамата не бяха пушачи, но Надежда имаше скрити две кутии за супер спешни случай. Замаяната й глава реши, че днес е спешен случай.
Говориха. Танцуваха. Смееха се. Лудостта бавно обхващаше и Методи.
Надежда почувства Методи дълбоко в сърцето си и си спомни. Спомни си, че винаги е изпитвала чувства към него, но не го е осъзнавала напълно. И двамата се отпуснаха и всеки заговори за своите болки. А те се оказа бяха едни и същи.
Никой не искаше да направи първата крачка. Толкова дълбоко се уважаваха, че тази им глупост им пречеше да се изживеят.
Накрая Методи просто я целуна. Надежда се отпусна и чувстваше, че ако това сега не бе истинско, то нека я убие на мига. Разтваряше се за него, дълбоко и чувствено. Той ухаеше на вино, сладко и горчиво вино.Устните му бяха толкова неопитни, както и нейните. Търсеха, завладяваха, убиваха в своята болка.Воалът на страстта бавно, но сигурно я завладяваше и тя знаеше, че Бог, този убиец, я обичаше. Толкова я обичаше.