Малкият принц се разсмя тъй хубаво, че много ме подразни.
Искам моите нещастия да се приемат сериозно.
Антоан Дьо Сент-Екзюпери, Малкият принц
"О, моралът! Не е ли той най-любимото ни хоби? Колко страстно
защитаваме моралната си позиция и възгледите си. И сме обсебени
от манията, че само ние знаем рецептата за „коректно“ поведение.
Как е редно да се живее и какви правила да се следват, какво да се
мисли и какво не. Е, имам новина за вас. Моралът не е базиран върху
познание на реалния живот. Той е просто исторически продукт,
който е втъкал в себе си противоречиви концепции, осъдителни
лицемерни правила и фалшиви ценностни системи, според които
социумът съществува. Моралът е по-скоро съвкупност от табута и
неразбиране на реалния свят. Чудовищна комбинация от команди и
забрани, които видиотяват човека, ограничават и спъват развитието
му.
Обществото е една виртуална зверилница, в която хората са
групирани като животни в невидими клетки. И всеки вид си има
набор от кодови сигнали, които ясно демонстрират кой спада към
тяхната група и кой трябва да спазва дистанция. Лъвовете реват,
горилите се тупат заплашително по гърдите. Шимпанзетата крещят
истерично и подскачат. Пингвините се скупчват. Всеки изпълнява
точно определени ритуали, с които маркира принадлежността си към
дадена група и с това – несъвместимостта си с останалите видове.
Ние сме разделени на глутници, обсебени с вътрешния си етикет.
Защото моралът сравнява и разделя, групира и съди, категоризира,
стандартизира и накрая напълно дехуманизира. Моралът е насилие!
Моралистите осиновяват правила, които по принцип са враждебни
към живота. Тяхната слепота и тесногръдие граничат с фанатизъм.
Заклеймяването и осъждането на всеки, който не приема фикциите и
илюзиите на конвенционалното, е сигурен знак, че морализмът е
подтикван и окуражаван от духовно кретащи индивиди. Те са
тотално невежи за същността и законите на живота, за целта на
самото съществуване, както и за нивата на съзнанието и уникалния
характер на всеки отделен индивид. Обикновено това са онези, които
предписват „рецептите“ за другите: как да живеят, в какво да вярват,
какво да мислят, какво да казват, какво да правят или не правят,
какво да ядат или да не ядат. Никой не е по-убеден в правотата си от
невежия!
Моралистът рядко може да обясни що е морал, освен, че е нещо,
което му дава право да съди себеподобните. Моралът не е нищо
друго освен култ към приличие и външна показност. Само онези,
които се придържат към фиксираните конвенционални схеми на
поведение, са смятани за „нормални“ и „приемливи“. Фетишът на г-н
Обикновен Средностатистически е така наречената порядъчност. И
спрямо нея той си слага изфабрикуваната социална маска, играейки
прекрасно ролята на „уравновесен“, „порядъчен“, средно-
статистически робот, лишен от индивидуален характер. Понякога
същите уравновесени и порядъчни хора са прикрити насилници с
остър комплекс за недостатъчност.
Изразът „да се родиш оригинал и да умреш копие“ – най-добре
дефинира себе-обезличаването на същество, чиято изконна цел е
точно обратното – да развива индивидуалния си характер. На всичко
оригинално, спонтанно и искрено, моралистът гледа укорително,
изпод вежди и е неспособен да съзре парадокса на своя фетиш. Той
изисква от останалите да бъдат именно онова, което сам той никога
не може да бъде – идеален и перфектен. Той е невеж за самата
природа на морала. Смисълът на думата е толкова опорочен, че е
загубил истинския си заряд.
Именно в несъвършенството на човека, срещу което моралистът
е в перманентен кръстоносен поход, се крие катализаторът, чрез който
съзнанието еволюира. Само чрез опитност и серийно „грешене“ човек
достига до реалните, валидни заключения. А те са много прости и се
свеждат до едно: Имаш право да правиш всичко, което поискаш,
стига да съблюдаваш уговорката, че всички останали имат
същото право като теб! Или правилото е, че няма правила. Но до
това заключение обикновено се достига след болезнен личен опит и
стотици инкарнации. Едва когато сам изпиташ горчивината и
несгодите, които може би си причинил на други – отричайки им
изконното право да подреждат живота си, както те намерят за добре
– можеш да надраснеш ограниченията на кретенската си фиксация в
идеалност.
Идеята, че човек става добър, само ако следва правила и се подчинява
на закони, е толкова порочна, че е чак сатанична. Добър – не.
Стабилен, роботизиран член на социума, може би. Защото
подчинявайки се на други, с техните нескончаеми реторики за
принципи, стабилност и порядъчност, всеки, който се стреми към
развитие, всъщност само го забавя. Прилагането в действие на
команди, правила и забрани под страх от наказание, не прави човека
добър, а само го превръща в деградивен комплексар.
Морализмът е маскиран егоизъм, култ към лъжата и парекселанс
лицемерие. Но нали и без това не е важно кои сме наистина, а кои
изглежда, че сме. Маската е важна! Външното ни проявление.
Толкова сме оплетени в лъжи и лицемерия, че е станало за нас първа
природа и инстинкт за самосъхранение да лъжем и в същото време
да заклеймяваме лъжата. Но помните какво казахме за инстинкта!
Той е животното у вас, навикът на фините атоми на плътта да
реагират реактивно, той е ДНК-то, така „любезно“ осигурено ни от
нашите любими псевдо-богове. Разбира се и на тях не бива да се
гледа от пиедестала на фалшивата морална позиция, а като на част
от пъзела.
Съществена част от дейността на морализма са злословията и
клеветите. Очевидно човекът не е в състояние да се самоконтролира
и задържи за себе си клюката, която е чул. Тя го разяжда отвътре
като отрова и той трябва спешно да я изплюе (в устата на друг).
Никой вирус не се разпространява по-бързо от злословията по адрес
на другите. Повечето хора клеветят всички: онези, които познават и
които не познават, приятели, колеги, близки и роднини. Да се говори
за достойнствата на другите, не е дори приблизително толкова
приятно, колкото да злословиш по адрес на някого. Почти
оргазмично е! ...Не, че очакваме от клюкарите да си признаят
мултиплицираните оргазми! Сякаш, по пилатовски, колкото повече
очерняш някого, толкова по-чисти стават собствените ти ръце. Тази
илюзия е клизмата на моралиста.
Морализмът е сляп и има едно много важно свойство, винаги се
отнася за другите, никога за нас самите. Човек дори за миг не
допуска, че е способен на същите грешки, в които укорява другите.
Лицемерието по повод нашите собствени недостатъци се изразява в
извинението, че при нас те са „въпрос на характер“. Такъв съм по
характер! Е, чудесно, в такъв случай това прави нещата ОК?! Не, не и
не! Разбира се, че не е ОК! Ти си просто лицемер! Наблюдавай се!
Морализмът е преди всичко съдене. "
Няма коментари:
Публикуване на коментар