Ежедневни

Напоследък прекалено много от времето си прекарвам във Фейсбук. Обяснявах си го с трайната пустота в живота ми от липсата на реални контакти в ежедневието ми.. През цялото това време знаех, че нещо не е наред. Разбира се, че не исках да си го призная. Детето беше до мен, но аз като че ли винаги намирах причина да вляза във Фейсбук и да казвам, казвам нещо, с което или да определя себе си, или да роптая срещу това или онова. Детето си играеше, не ми казваше нищо.... Но. Забелязах, че стана по-раздразнителен, прекалено нетърпим към мен, ако като всяка майка сбъркам някъде. Замислих се. Знаех , че причината се крие във висенето ми в интернет. Човек винаги знае. Просто не му изнася да си признае. Търсим си причини, това-онова, и тъй, докато истината ни зашлеви някой силен шамар, та да се освестим. Вчера седнах да си поговоря с прекрасния си и умен/за разлика от мен/ син. Казах:
- Виж, аз знам, че много време стоя на компютъра.
А той ме прекъсна:
- Знам мамо какво ще ми кажеш. Не искаш да стоиш вече толкова време там, а искаш да говориш с мен, да си играем и да се забавляваме...Аз искам точно това.
Разбира се, че се почувствах като пълен идиот. Детето ми е много чувствително, но и надарено с онази интелигентност, която те промушва със своята прямота и простота. В която простота ти загубваш ума и дума и само мълчиш...
Та така. Реших да сложа край на отворения по цял ден Фейсбук и надничане през половин час какво става. Имам нужди, да. Но ако се проваля като майка никога няма да си го простя. Ще влизам там, но много по-малко и с доза, такава, че това да не влияе на сина ми.
Не ми стигат другите проблеми в живота ми, за които не съм споделила все още тук, та да си правя изкуствен проблем от липсата на Фейсбук в живота ми. Той ще присъства, но в много по-малка степен. Не се съдя. Но вниманието към сина ми нищо не може да замести.