Вяра

Жената влезе в църквата, като пристъпваше едва-едва. Беше видимо развълнувана. Запъти се към свещеника, който кротко седеше в единия ъгъл. Той я погледна. Беше добре облечена жена, скромно, но с вкус. Това, което го притесняваше в нея бяха очите й. Нямаше да забрави тези очи. Трескави. Личеше си. На луд човек. Знаеше, че трябваше да се пази от луди. Те такива неща говореха… Той се изчервяваше, смущаваше и искаше да избяга далеч от тях. Но те са Божи чада. Той разбираше това. Доброто му сърце го тласкаше към тях, а разумът му го теглеше обратно…. Беше виждал много вярващи. Някои от тях наистина си лягаха и ставаха с Бог на уста. Очите им, молещи, страдащи, той искаше да утеши. Но тези очи на жената. Толкова категорични в своята истинност. Пронизващи те със своята неподправеност и чистота. Не му се искаше тази жена да идва при него. Знаеше, че нищо добро няма да излезе… То, доброто , да се чудиш отде ще влезе, пък от де, ще излезе.
Жената го заприказва:
-Отче, имам една икона, която е с мен от много дълго време. Не се разделям с нея. Искам да Ви помоля да ми я осветите.
- Разбира се, трябва само да си платите.-рече свещеника.
-Но аз нямам пари. Вижте, казват, че не съм добре. Психически. Мъжът ми е отвън, но няма да ми даде пари за това. Не че не иска. Просто нямаме достатъчно. И друго. Аз не съм религиозна, трябва да знаете това. Но обичам Христос от цялата си душа.
-Ще осветя иконата, разбира се. Но не разбирам, какво правите в православна църква, като не сте религиозна?-попита свещеника.
Очите на жената спокойно се взряха в неговите. Имаше нещо в тези очи. Не беше виждал никога толкова доброта, човечност и топлота. Сърцето му започна да бие неуправляемо.
-Знаете ли, отче… Аз самата не зная кое е правилно и кое –не. Уважавам и разбирам вашата религиозност, но не мисля, че Христос е бил религиозен. Не знам. Във всички религии има толкова правила, толкова забрани, че човек се чуди кога ще му остане време да бъде щастлив. А всичко, което Христос проповядва е самата Любов. И понеже не съм съвсем сигурна как да се помоля тук, ще си се прибера с иконата си, и ще говоря от сърцето си. Защо я осветявам ли? Защото така й придавам своята признателност и благодарност. И защото знам, че макар и да не го разбирам, това, вашето има смисъл. Чудим се как да се докоснем до Бог. В това е въпросът.
Жената се усмихна и тръгна. Свещеникът се взря в силуета й, който бързо се отдалечаваше и се сливаше с другите вярващи. Доброто му сърце не позволи на разумът му да мисли сега. Той се обърна към планината от чакащи и наум ги благослови.